Марио вече не мечтае да е Бербо

Всеки ден се моля за здраве и да не губя повече близки хора, признава студентът
 
Окръжният съд в Перник прати за 12 г. в затворническо общежитие пияната шофьорка Живка Илиева. Тя няма да сяда зад волана до 2021 г. Солидно почерпената жена само за няколко секунди съсипа живота на три семейства, както и на своето. Вечерта на 18 юни 2007 г. тя яхва своя голф, след като се черпи солидно - пробите после отчели 2,8 промила алкохол. Качва в колата 16-годишния си син Радослав и профучава със 120 км/час по вътрешноградската магистрала на Перник. Край бензиностанция "Шел" опитва да изпревари тролей, но голфът изхвърчава от завоя, прелита през мантинелите и срязва тавана на идващ в насрещното платно мерцедес. На място тогава загинаха капитанът на футболен клуб "Минерал" Светослав Йонев (23 г.) и 19-годишните София Костадинова и Александра Ненова. Александра е дъщеря на бившия окръжен прокурор на Перник Марияна Борисова, която сега работи в апелативната прокуратура в София. По чудо оцеля само 23-годишният Марио Димитров. Този инцидент обаче белязва и неговия живот завинаги.
 
"Животът ми се промени за няколко секунди. Изгубих приятелите си. Приемам оцеляването си като втори шанс. Изведнъж пораснах. Вече мечтая за нормални и реални неща." Това изповяда пред "Стандарт" единственият спасил се при кървавата касапница на пътя Марио. Младежът вече може да говори за трагедията, но му трябваха повече от две години, за да се реши да разкаже преживяното. Говори бавно и спокойно. Няма я характерната за момчетата припряност и напереност. Изненадва с неприсъща за възрастта му житейска мъдрост и толеранс към околните.
 
"Всичко стана за миг. Само аз видях връхлитащата отгоре ни кола. Беше след събиране с компанията в заведение в кв. "Изток". Излязохме на кафе. Никой не пи тази вечер. Ние четиримата първи потеглихме към центъра с колата на Слави. Слушахме тихо музика и си говорехме. Аз бях на предната седалка. Изведнъж от небето към нас се насочиха силни фарове. Помислих, че пада самолет. Инстинктивно се наведох под таблото. Това ме спаси. Другите не успяха да реагират. Голфът отнесъл капака на нашия автомобил. Направо е разсякъл телата на приятелите ми", спомня си Марио. Момчето изпадна в несвяст. Съвзема се едва когато наоколо имало много хора и спрени отстрани коли. "Главата ми тежеше, бях целият в кръв. Измъкнаха ме и ме качиха в линейка. Чувах и виждах, но нищо не разбирах. Не се огледах, не видях какво се е случило с околните. Когато ми казаха в болницата, не успях да реагирам. Сякаш умът ми отказваше да го приеме. Имах много шевове, пиех лекарства. Най-тежко бе, като ме изписаха. Тогава трагедията се стовари върху мен с цялата си сила. Чувствах неописуема болка - и физическа, и душевна. Заради шока месец след това отново се разболях. Лекарите казаха, че имам срив в имунната защита и затова ме е повалила шарка", разказва перничанинът.
 
Марио и загиналият Слави са приятели от първи клас. Заедно тренирали в местния футболен клуб "Металург", заедно мечтаят и се учат на нещата от живота. Заедно намират сили да преживеят и една и съща семейна трагедия. В една година и Марио, и Слави губят майките си. "Защо трябваше отново да ни се случи нещо толкова лошо. Защо точно ние?", пита се и днес Марио. "Изпитвам силен гняв. Не толкова към Живка, колкото към съдбата. Как така се допусна да се сложи край на трима млади хора", реди бавно изповедта си младежът. Той признава, че ходи на гробовете на приятелите си. Никога обаче не е сам. Взима и други от компанията, за да си припомнят мечтите, които са имали със Слави, София и Алекс. "На следващия ден след катастрофата Слави трябваше да е на изпит в Националната спортна академия. Беше уредил и да отвори пицария в района. Щяхме заедно да завъртим бизнес", спомня си Марио. "За това си говорим на гробището - за нещата, които искахме, но никога няма да направим заедно. Вече се срещаме само в сънищата. Често сънувам Слави. Пак си е същият - вечно усмихнат, майтапчия. Пак заедно купонясваме, но само нощем и не в това измерение. Само в съня всичко си е постарому. Сякаш нищо не ни е разделило. Никога не сънувам катастрофата. Нито веднъж досега. Не че не я помня. И сега сърцето ми се обръща, като си помисля за нея. Но не я сънувам. Не се интересувам и от Живка. Все ми е едно дали ще лежи в затвора 15 или 12 години. Това вече няма значение, защото приятелите ми ги няма. Нищо не може да ги върне, нито пък да овъзмезди сторeната злина. Разбирам само едно наказание - живот за живот. Според нашите закони обаче това не е възможно. Затова ми е безразлично. Не вярвам и че съвестта ще накаже тази жена. Та тя минути след катастрофата не чувстваше вина. Крещеше на лекарите, че нищо не е направила и че не е виновна. Едва ли сега се разкайва. Всеки може да сгреши, но да се качиш в колата след толкова алкохол, да вземеш и детето си и да караш като луд - това не го разбирам. Ако беше по-внимателна на пътя, нямаше да убие трима души", разсъждава Марио. Той си спомня, че по ирония на съдбата преди трагедията са си говорили в колата с компанията за рисковете от алкохола. Спорили дали пиенето, когато се вземат антибиотици, може да увреди организма, или само намалява действието на хапчетата. "Не че имаше повод, но обичахме така да философстваме", признава момчето.
 
"Трагедията ме промени. Вече приемам живота като нещо, което може внезапно да свърши още следващата секунда. Усещането е странно. Сега знам, че човек трябва да бърза с мечтите си. А и те се промениха. Мечтая за обикновени и реални неща. Не се увличам по скъпи коли, нито си пожелавам дебели пачки. Не ме интересува материалното. Сега уча комуникационни и осигурителни техники във висшето училище "Тодор Каблешков". Четвърта година студент съм. Искам като завърша, да си намеря работа, от която да се издържам и да ми е по професията. Искам да съм здрав и да не страдам от загубата на близки хора. Вече играя футбол само за удоволствие, спрях да си пожелавам да стана известен играч. Аз съм само едно обикновено момче, което много рано оцеля при страшна трагедия", завършва разказа си Марио./Материал на вестник "Стандарт"