Паметна плоча плаче забравена

Паметна плоча за миньорската слава на Перник на публично място, покрай което постоянно минават много хора, стои забравена и незабележима. Върху бетонен обелиск в непосредствена близост до „детелината" на „Хумни дол" някой някога е оставил паметен знак за количеството изкопани въглища във рудник, който не съществува повече от 60 години. Непосредствено след излизането от кръстовището посока София съвсем близо до мантинелите на магистралата стои нещо като камък, който трудно се отличава в околната среда.
 
Обелискът е покрит с мозайка, каквато украсяваше приземните цокли на къщите в годините на развития социализъм. Това подсказва, че при някое от честванията на юбилей от създаването на Мини Перник, някому е хрумнало да остави следа, за да не забравим трудовия подвиг на предците си.
 
На плочата е написано: „ Рудник „7-ми септември" / 1921 - 1958 / За 27 години са произведени 23 820 000 тона кафяви каменни въглища".
 
Името „7-ми септември" е получил рудника „Куциян". Такава промяна имаше и с името на жилищния квартал в района, но от около 1991г. названието му е възстановено.
„
Куциян" е бил открит рудник. Още през 1911-1914г. са правени проучвания за добиване на въглища по открит способ в района на намиращия се в околностите подземен рудник „Хумни дол". Едва през 1921-1922г. работата се разраства и се възлага на отделен инжинер. По-пълноценно добивът се развива едва през 1924-1925 година, когато вече има доставени четири багера, 14 локомотива, 215 багерни вагонетки. След проучвания, приключили през 1933г., откритият рудник „Куциян" се разгръща върху площ от 1 570 000 кв.м. Границите му са: на юг - с. Калкас, на север, шосето Перник-София, на изток - землището на с. Кралев дол, на запад - неново бърдо.
 
С името „Куциян" се свързват и печалните асоциации за същесвувалият в района канцентрационен лагер. Трудово-възпитателна колония там е имало и преди 9 септември 1944г., но зловещата история на стотици въдворени там интелектуалци, царски офицери, будни младежи, несъгласни с новата „народна" власт, е от времето след преврата. Там са били затворени писателите Димитър Талев, Владимир Свинтила, поетът Йордан Методиев Ковачев, художникът Владимир Егер - общо над 300 светли умове. На 200-300 метра по магистрала в посока София след забравената плоча е паметникът на жертвите от този лагер, който е съществувал до началото на 50-те години на миналия век. Паметникът е добре подържан и всяка година на 11 октомври там се прави помен в памет на починалите и пострадалите.
 
По това време е променено и името на открития рудник „Куциян". Кой и как е решил да го кръсти „7-ми септември" засега не сме открили. Безспорно е обаче, че името е избрано по датата на обявената от миньорите политическа стачка на този ден през 1944г. Това се е случило съвсем наблизо да забравената паметна плоча - едва през пътя. На хълмче малко над входа за Перник се намира паметник, който спомня, че на това място е обявена стачката. В литературата от времето на тоталитаризма тя е описана като героично събитие, резултат от класовото осъзнаване на миньорите. Стачката е подготвяна още от 2 септември. Разпространявани са позиви, създавана е организация, в която са били ангажирани членовете на комунистическата партия и на Работническия младежки съюз (РМС). На 5 септември СССР обявява война на България и това ентусиазира организаторите на стачката. Тя започва на 7 септември 1944г. В 5.30 сутринта. В различни източници се говори, че пред управлението на р. „Куциян" се събрали около 2 000 миньори. Свидетели на тези събития обаче си спомнят, че са били 100-200 човека. Разказва се, че при топлоцентралата „6 000" волта имало устроена засада и когато стачниците наближили полицаите открили огън. Убити паднали шестима рудничари - Йордан Благоев, Владо Иванов, Михаил Савов, Георги Лазаров, Златко Чудомиров и Крум Алексов. Ранените били 14. В ония години никой не смееше да оспорва така предаваните събития, но на маса и пред приятели непоседствени участници в събитието разказваха, че сред стачниците имало подпийнали за кураж миньори и те предизвикали полицаите. Паметникът за тези събития също е в добро състояние и там пернишката организация се покланя всяка година на датата.
 
И ако двата паметника са обвеяни с ярки идеологически различия и трудно може да се очаква единомислие, то забравената паметна плоча, която увековечава не друго, а трудов подвиг за добиване на енергия е повече от обединяваща. Иска ни се да се намери някой, който да я възстанови и да й придаде подобаващия й се вид. Това може да са общинските власти, може да е ръководството на Мини Открит въгледобив, наследили миньорската слава на Перник. Може да се погрижи и фирмата, която изгражда канализацията в Калкас - проект за няколко десетки милиона лева. А защо да не е някоя инициативна гражданска група или организация. Само дано не се загуби и тази ни памет.
 

Снимки