ПЕРНИК: Мината и градът

Мината и градът са взаимно свързани. Ние сме в Европа с маските
 
Старши научен сътрудник II ст. д-р Ирена Бокова е специалист в Института за фолклор при БАН и преподавател в Департамента по антропология в Нов български университет. Научните й интереси са в областта на антропологията и фолклористиката, по-специално конструиране на културното наследство в съвременността, процесите на социална трансформация. Пред сп. „Български дипломатически преглед" тя призна: „Предпочитам да съм по стъпките на събитията." Сигурно затова акцентите в научните й изследвания са толкова актуални. За Перник - града, в който живее, тази проблематика се свързва с индустриалното наследство, в момента - мината, и маскарадните игри като градски празник.
 
Г-жо Бокова, как гледате на двата феномена на града - мината и маскиранията? Къде е връзката между тях?Още с възникването си в началото на ХХ в. градът се разраства, като „поема" непрекъснато хора, които идват от различни краища. Това, което ги обединява до ден-днешен, е работата или съжителството, или и двете. Това означава, че градът създава условия за среща между хора, поражда условия да ги „събира". Срещите на хора с разнообразни нагласи, културни практики, умения за живеене в различни общности пораждат и проблеми. Необходимо е да се създават условия за споделяне на пространства, за съпреживяване на събития. Това е едната страна на медала. Другата засяга съвременната социокултурна ситуация. В момента е много модерно да се говори, че градовете пренаписват своята идентичност, създават нови образи, защото живеем в много динамично време. Ако хвърлим поглед върху картата на България, ще видим, че градовете днес черпят с широки шепи от традиционната култура, за да създават приемливи образи за местните, но и за външния поглед. При последните изследвания, които правим с колеги в някои от големите градове на България, се оказа, че образът на Перник, що се отнася до културните събития, се свързва с фестивала на маскарадните игри. И действително през две години фестивалът на маскарадните игри привлича вниманието и на хората, и на средствата за масово осведомяване.
 
За фестивала на маскарадните игри като културен продукт могат да се кажат много неща, но аз бих обърнала внимание на два факта. Първият е, че в много висока степен той се приема като празник на града, вторият - че като градско явление е възможен само защото Перник е индустриален град.
 
Аз съм съпричастна към дейностите, свързани с фестивала. Работя в Института за фолклор и имам образование, което ми помага да се чувствам полезна. Но когато говорим за Перник, не можем да отминем неговата културна традиция, която предхожда с пет десетилетия фестивала на маскарадните игри. Защото Перник е модел за възникване на град като резултат от развитие на индустриално предприятие - мината. Тя не просто създава Перник, а впоследствие и новата концепция на социалистическата индустриализация на града за макроиндустриализация. Създава и уменията на жителите му да бъдат граждани, да създават култура, да бъдат съпричастни към културните факти и събития. И това е особено важно за хората. В този смисъл Минната дирекция е сграда, която има висока символна стойност не само за града, но и на национално равнище. И тук изникват проблеми. Минната дирекция е паметник на културата, но този факт не е известен, не е публично достояние.
 
Многого са знаците, свързани с раждането на града и неговото конструиране. Това е времето и на създаване на градска култура, която ползва и елементи от селската. Затова казвам, че фестивалът е възможен само като градско явление. Тази връзка обаче не се осъзнава, тя не се извежда публично. Налага се идеята, че фестивалът е продължение на традицията. Действително на много места в страната се правят маскирания, но едно е да разиграваш празници в къщата си, в селището си и съвсем друго - да се качиш на сцена. От три десетилетия Перник кани изпълнители за разиграване „на сцена" на маскарадни игри, при които разиграването, изпълнителството имат водеща роля. Това е един елемент от традиционната култура, въведен в контекста на градското. И затова двата важни феномена не могат да бъдат отделени един от друг. Фестивалът не би могъл да се разбере като феномен, ако го разглеждаме самоцелно, единствено като нещо уникално. Да, той е нещо много различно и има своето значение, действително е постижение на културните политики в град Перник, но е резултат от развитието на много други сфери на културата. В случая и на минното наследство като културно, което е възпитавало гражданско отношение, отношение към театралните постановки, към институции като читалище, театър, симфоничен оркестър, какъвто в града в момента няма.
 
Разкажете ни за мината като културен феномен. И за присъствието й в живота ви.Аз съм родена и израснала в Перник. Но в детството си бях в среда, където много е разказвано за мината, за привилегиите, които са имали миньорите в различните исторически периоди, за това, че като социален тип индустриално предприятие са я наричали „баба Мина". В този смисъл за мен мината и градът са взаимно свързани. Години по-късно, вече от професионална гледна точка, започнах да си задавам въпроса, дали осъзнаваме важните неща, когато те са всекидневие. При проучването, което водим в Перник, се оказа добре познат факт, че мината е създала града. Но тъй като след 50-те години за това не се говори много активно, а по-скоро акцентът е преместен върху миньорските борби, революционното движение, свързано с Перник, а на преден план излиза втората вълна на индустриализация със стоманодобивния завод и разрастването на пернишкия промишлен комплекс, значението на мината в публичното пространство се губи, не е изразено ясно. Знае се, но не се излага публично. Не се припознава от местната власт, не е обект на културна политика.
 
Идват 90-те години и сериозната криза на индустрията. И мината „добива" и друго, негативно звучене - в контекста на деиндустриализацията - западане, затваряне, както и голяма част от предприятията спират да работят или намаляват капацитета си. Индустрията губи всякаква опора да бъде мислена позитивно - „освобождава работници", „поддържа безработица", по този начин се описва в анкетите ни. В същото време трябва да отбележим, че се връща престижът на инженерната професия. Тя се оценява, независимо че работните места спрямо 1990 г. са много по-малко. Това показва, че има процес на ценностно преосмисляне на реалности. Връщат се ценности, които са били характерни за периода до 50-те години. Но за индустрията, благодарение на която градът се е разраснал, не се мисли позитивно. Това налага втори негативен отпечатък на мината. А всъщност жителите на Перник се радват на Минната дирекция, една сграда, която може да се измерва със сграда на национална институция, на архитектурна ценност. Тя е строена като Национално седалище на Автономни мини Перник. В навечерието на Втората световна война те всъщност управляват 83% от всички мини в България.
 
А това, че сега индустрията е в криза, не значи, че животът на няколко поколения, отдадени на индустриалните предприятия, е напълно лишен от смисъл и значение. Затова първо трябва да се положат усилия да се преосмисли значимостта на отделни сгради и комплекси в града, след това може да се мисли и за туризъм - специализиран или културен. Минният музей в Перник може да привлича много посетители. Няма много такива музеи в Европа, а на Балканите това е единственият. Но трябва да се погледне на проблема за културната среда като цяло, или другояче казано - на културата като среда на живеене.
 
А другият феномен - фестивалът? Вие имате поглед, тъй като сте член на организационния му комитет, а научните ви изследвания са върху маскиранията.Ще подходя към въпроса ви провокативно. За мен фестивалът е предприятие. Той има организационен комитет от представители на местната власт, преподаватели в университети, изследователи, например от Съюза на българските художници в Перник, но се готви в продължение на месеци от отдел „Култура". Има доста дълъг и продължителен период на подготовка. Да се съберат 90-95 групи от цялата страна, това означава дълга кореспонденция, уточнявания и т. н. Успоредно с това тези 90 групи трябва да бъдат положени във времето и подредени в пространството. Така че колегите от отдел „Култура" са мъчениците на организирането на фестивала. Те са с висок професионализъм. Човек не би могъл да си представи дори колко и какви сложни проблеми могат да възникнат в рамките на тези три дни, в които през града преминават само като участници 5 хиляди души! А придружаващите ги, туристите, приятелите... Представете си организирането на такава огромна група от хора в град Перник, който няма добра инфраструктура. Това изисква усилията и на много други институции - полицията, Бърза помощ, коменданти, които поддържат ритъма в движението на групите, достъпа до храна, напитки и т.н. Фестивалът не е само емоция, цвят и радост, а много сложна структура.
 
Перник е имал шанса да не получи пълна подкрепа от Министерството на културата в търсенето на специфика на фестивала. Политиката на министерството по време на социализма залага на фолклора като маркер за българска национална идентичност. Внимание е обръщано предимно на песента и танца. Това са изкуства, наложени в представите като високо изкуство. Маскиранията са друг тип култура. Те представляват прекалено голяма свобода на поведението и не са висока култура. Те са точно обратното - обръщане на нормата. Обръщане на правилата на всекидневното поведение и освобождаване на духа за ден или за два. В този смисъл фестивалът на маскарадните игри е бил подкрепян от Министерството на културата на България като представящ древни традиции, и то задължително древни езически. По тази причина, поради тази недостатъчна обвързаност с представите за висока култура или недостатъчна представителност на фолклорната култура в сферата на маскиранията, дълги години Перник не получава „одобрение" фестивалът да бъде „международен" В този смисъл той остава с местна организация, изцяло в ръцете на община Перник. С времето се видя, че само там, където има поддръжка на местната власт, на общинските организации, на града, само там продължиха да съществуват фестивали и подобни прояви. Ще си позволя да дам пример. „Рожен 2000" показа намесата на външни за региона институции, в случая президентската. Но след събора през 2000 г. какво се случи? Повече „Рожен" няма. Или „Пирин пее". Направи се опит да се възстанови, имаше няколко издания, но и той спря. Тези фестивали бяха използвани за представителност на национално равнище, а местната, локална културна политика беше заглушена. Затова казвам, че Перник имаше шанс и затова днес фестивалът е културен ресурс за местно развитие, ако се управлява добре.
 
Личното ми участие в подготовката на фестивала е повече от скромно. В началото на 90-те години за първи път ме поканиха да участвам в организационния комитет. Поради големия интерес от страна на групи, участвали в предишни издания на фестивала, общинското ръководство събра специалисти в различни сфери, за да се дискутира евентуално ново издание на фестивала.
 
През 1998 г. направихме изследване - Нов български университет и Историческият музей в Перник с подкрепата на „Отворено общество". Резултатите показаха, че групите, които идват, знаят много добре, че участват във фестивал, че представят умения да разиграват маскирания и че журито оценява разиграването, а не местната традиция. Другият много важен извод, който направихме, е, че перничани успяват чрез този фестивал да се обвържат с града, да прокарат връзка между себе си и града и да го възприемат като веселие и забава.
 
Едно от новите неща е научната конференция. Тя предхожда фестивала и не ще пропусна да кажа, че събира българския научен елит. Колеги от музеите, които поддържат изследователската си дейност, преподаватели от университетите, изследователи от БАН с разнообразна квалификация - етнолози, философи, социолози, културолози. Премисляме реалностите в много широк контекст като властта на маската и маската на властта. Коментираме какво се случва, как се променят маските и процесите на маскиране в разнообразни социални сфери, какво променяме в отношението помежду си. Натрупва се и много интересен емпиричен материал - непрекъснато се „откриват" и бели полета, някакви промени, някакви нови моменти в изследователската работа.
 
Трябва да отбележим, че да се удържи интересът към един фестивал в продължение на 35 години, както и фестивалът да показва все нови моменти, е сериозно постижение независимо от трудностите, които срещат неговите организатори. И това „чудо" го дължим на колегите от общината. Те са хората, които го организират, премислят, канят, виждат тенденциите и се опитват да управляват културното явление.
 
В личен план как фестивалът се свързва с изследванията ви в Института по фолклор към БАН?Непрекъснато следя маскиранията. В момента те не само в България, а и в международен план са част от културните феномени, които се използват за създаване на наследство. Казва се, че сме наследили маските и маскиранията от нашите предци, но всъщност чрез тях ние казваме чии предци сме. Защото подбираме определени факти, определени явления и ги въздигаме на равнище културно наследство. Струва ми се, че новото в България е преодоляването на инерцията да консервираме, да съхраняваме, без да даваме възможност феноменът да се развива. Да не гледаме на културните събития като на музейни експонати, които са добре затворени във витрини, поддържани при определена температура, за да не се разпадне материалът, да ги наблюдаваме от дистанция, да им се възхищаваме, а да ги мислим като явление, което може да бъде управлявано, насочвано, развивано. Тоест да произвеждаме културни продукти, които имат социален смисъл и значение. И те да ни носят радост, да мислим за себе си чрез тях, да разказваме за себе си на другите чрез тях. В този смисъл маскарадните игри са много подходящ език за диалог с други хора, с хора, с които не се познаваме, с които не говорим на един език. Маскиранията са познати на всички култури, от друга страна - те са явление, което много лесно може да се възприеме, да увлече зрители и да ги превърне в участници. Затова един от успехите на Фондацията на европейските карнавални градове е, че непрекъснато разширява територията на своите членове. Това също е един от възможните начини за конструиране на европейско пространство - чрез маскиранията и игрите с маски.
 
Днес, когато говорим за конструиране на общо европейско пространство, разбираме пространство, създавано в рамките на Европейския съюз, другото равнище е Европа като континент, в който съществуват култури с общ произход, които са се развивали успоредно във времето, имали са диалог помежду си. В тази връзка много интересен е Музеят на карнавала и маската в Бенш, Белгия. Той показва преплитащите се връзки между традициите на маскиранията в Европа, независимо че част от тези традиции отпращаме към средновековния град, а други свързваме с руралната култура. Но това са културни техники, умения и начини, чрез които контактуваме помежду си, за да подредим социалното пространство, контактуваме ние, човеците помежду си и с отвъдното и подреждаме символните пространства. На това равнище маскарадът като карнавал или като фестивал днес е инструмент за създаване на европейско културно пространство, на общо, споделяно културно наследство на Европа. И ние участваме в този процес.