Простреляният левскар: Перничани да не смеят да стъпват в София. Чака ги мъст!

Мъст. Нова проляна кръв. Нов етап във футболното хулиганство в България.
 
Това са най-вероятните последствия от грозен инцидент в Перник, станал миналата събота. Това са последствията, които не иска, но е сигурен, че ще ги има един интелигентен млад българин - 21-годишният Борис Димов, студент трети курс Международни икономически отношения в УНСС, работещ в строителна фирма. Това нормално родно момче влезе в историята като първият наш запалянко, жертва на огнестрелно оръжие. За щастие, останал жив и без тежки последствия. Освен зашита от лекар дупка от съчма в челото. Но самият той алармира, че жертви от инцидента преди гостуването на "Левски" на "Миньор" могат да се появят впоследствие.
 
"Това е прецедент, който ще отвори нова страница в хулиганството. Може да стане страшно. Честно казано, "синята" агитка ще отмъщава за мен. Очевидно е. Надявам се да се вземат още по-големи мерки, защото аз не целя такъв реванш.
 
Аз лично отмъщение не искам, но ще го има. И то още при следващото гостуване на "Миньор" в София може да стане страшно. Моят съвет към перничани е по-добре да не идват. Дано прочетат това и да не идват. Всяко тяхно идване до София е опасно, дори за мач със "Славия". Знаеш какви са настроенията във футболните агитки. При такъв инцидент, ответният удар може да е страшен. Повтарям, че аз не го искам. Моят реванш беше на стадиона, като ги бихме 2:0. Със сигурност ги е заболяло, защото този мач го чакат със закани от година на година", разсъждава пред "24 часа" Борис Димов.
 
Ето и неговата история от събота, 15 август.
 
"Качихме се във влака доста хора. Все пак имаше сериозен дразнител. След връщането на "Миньор" в "А" група реално това се падаше първо гостуване в Перник. Времето също беше благоприятно да тръгнем много хора. Имаше и много полиция, организацията беше добра. Имаше специален влак за нас. Пътувахме без проблем. Даже обикновено на първата гара в Перник местните ни причакват и ни целят с камъни. Този път ги нямаше.
 
Слязохме на гарата. Пак без проблем. От там беше изграден кордон - от пернишката полиция, от жандармерията и софийски полицаи. По цялото протежение на нашия път от ЖП гарата до стадиона нямаше предпоставки да има инциденти. Хора излизаха по блоковете и гледаха с интерес, все едно минава парад под тях. Повечето се усмихваха.
 
От нашите хора имаше заяждания, от тяхна страна също, но нормални като за фенски страсти - скандирания, псувни и подмятания. То това му е интересното на това гостуване. Стигнахме до металния мост над река Струма. Така ми го описа по-висшият офицер от полицията, пред когото по-късно давахме обяснения. Там вече бяха струпани фенове на "Миньор", които почнаха да се разправят. От нашите опитаха да пробият кордона, неуспешно, разбира се. Полетя някаква пиратка и гръмна. Оттам може би са се ядосали някакви хора от блоковете и къщите.
 
Ние продължихме. Дори момчета от колоната призоваваха да си вървим към стадиона и да не се занимаваме с глупости. Пресякохме моста. Оттам се прави десен завой и започва изкачване нагоре към стадиона, защото ние трябва леко да заобиколим, за да стигнем сектора за гостуващите отбори.
 
Като завихме, вече се отдалечихме доста от блоковете, пред които стана спречкването. До нас имаше само къщички, доста добре изглеждащи. На балкончетата им стояха все възрастни хора. Повечето бяха седнали на столчета и гледаха. Радваха ни се и по никакъв начин не ни предизвикваха.
 
Аз дори не гледах директно към къщите, бях се обърнал леко надясно в посока към блоковете, които бяхме подминали. И после уточнихме, че точно отдясно е влязъл куршумът в главата ми. Но мои приятели, запознати с въздушните пушки ми казаха, че е невъзможно да ме уцелят от блоковете, защото те вече бяха на около сто метра. Практически тези пушки имали обхват 20-30-40 метра, независимо че на теория се води по-голям.
 
Миговете около самия удар са ми малко смътни. Той направо ме разтресе. Изневиделица нещо ме удари, без въобще да видя откъде. То не е камък да видиш откъде идва. Ушите ми зъглъхнаха, все едно за секунди съм се изкачил на 1000 метра височина. Затворих очи, хванах се за главата и веднага ми беше подуто, все едно имах цицина. Тогава реших, че е нещо по-сериозно.
 
По нас са мятали камъни, зеленчуци, саксии и всякакви работи, но сега просто не знаех какво става. Веднага беше рукнала кръв и течеше по мен обилно. Отзад ме подхванаха няколко момчета. Питаха какво стана с теб. Друг каза: "Уцелиха го с въздушна пушка". Той беше чул някакво специфично свистене.
 
Дойдоха моите приятели. Изведоха ме встрани от кордона. Полицаите въобще не бяха разбрали какво е станало. Имаше една полицайка, която беше доста стресирана от гледката. Тя ми даде носна кърпичка да попивам кръвта от челото си. Натиснах, което може би не е било много добре, защото съчмата беше останала вътре.
 
Пет-шест полицаи останаха с мен. Извикаха линейка и ме закараха в болницата. Хирургът ми каза, че съм извадил голям късмет, че съчмата е влязла косо под кожата и не е засегнала черепа.
 
Пратиха ме на рентген. Жената явно не беше разбрала за какво става дума и ми каза да изчакам 40 минути. А то си болеше и щипеше ужасно от потта, стичаща се по раната. Когато пък изстина, болката стана още по-учасна, все едно са ме фраснали с чук в главата. Хирургът ми направи някаква мини операция, за да извади съчмата, която се беше загнездила. Тя се казвала "кофичка". Отпред е подострена като стрела на лък. Но тази част беше сплескана при влизането под кожата ми. И хирургът се справи много добре. беше млад доктор. Ако всички от младото поколение лекари си вършат работата така, аз съм доволен и спокоен. Каза ми да се прибирам вкъщи. Но аз се чувствах добре и отидохме за второто полувреме на стадиона.
 
Като се върнах на стадиона много хора идваха при мен да разберат как съм. Цялата агитка разбрала през първото полувреме, защото малцина бяха разбрали на място какво се бе случило. Защото аз нито съм викал, нито нищо. А се намирах в края на колоната. Ако са знаели, нямало да влязат на стадиона. Щяло е да има реакция. но аз се радвам, че са отишли. "Левски" има нужда от подкрепа на стадиона, а аз нямам нужда от такава подкрепа", разказа Борис.
 
Той първоначално опитал да запази инцидента в тайна от роднините си. "Родителите ми бяха в провинцията. Сметнах, че сестрите ми няма да се интересуват толкова. На тях щях да им кажа впоследствие, както и на приятелката ми и на други близки хора. Но началникът на полицията в Перник Димитър Шереметев беше направил изявление, разпространено във всички информационни сайтове. След това и в централните емисии на новините се разпространяваше един и същи текст като водеща новина: Беше прострелян фенът на "Левски" Борис Димов на 21 години от София. Дори не беше с инициали. Не ми бяха написали само ЕГН-то, коя гимназия съм завършил и какво работя. През половин минута телефонът ми звънеше - приятели, роднини.
 
Майка ми ми звъня още преди да излезе новината в медиите, но аз не исках да я стряскам и й казах, че всичко е наред, както винаги. А тя много се притеснява като ходя по мачове. Въобще не е съгласна. Докато не бях пълнолетен, винаги ми е било проблем да ходя по мачове, но се измъквах с бягства. Тя ми се сърди, после прощава. Като навърших пълнолетие, вече нямаше избор, но продължи да критикува и да се притеснява.
 
Та и този път й казах, че всичко е наред, но всъщност не беше. По-късно ми се обади много сърдита, ядосана и страшно притеснена едновременно. Беше научила от медиите. Трепереше, усещаше се по гласа й. Защото заглавията бяха едни и същи: "Фен на "Левски" прострелян в главата в Перник". А като прочетеш това, веднага си мислиш за трагедия.
 
Опитах се да я успокоя, но не беше много възможно. И до ден днешен ми е сърдита, но предполагам, че ще ми прости. Приятелката ми също беше адски притеснена. Даже имам забрана вече да ходя до Перник. Но в този случай нямам нужда от забрани. Сам осъзнавам, че в този град повече на мач няма да стъпя. Даже на връщане от мача пак минахме по същото място. Оглеждаш се, направо изпитваш паника. Имам се за не много страхлив. Но колкото и добре да реагирах на ситуацията, си имаше уплах и шок.
 
Иска ми се да призова БФС и органите на реда да вземат под внимание случващото се в Перник. За мен там не трябва да се провеждат спортни и масови мероприятия", продължи Борис.
 
Първите дни след инцидента му било странно дори да ходя и по улицата. "Усещах, че отвсякъде може да ме сполети нещо изневиделица. С всеки изминал ден осъзнавах колко тежко е било положението. Съвсем малко по-надолу и оставам без око. Или завъртян и със сантиметър на друга страна, съчмата щеше да е засегнала черепа ми. Размишлявам какъв човек може да стреля по хора. Дали е стрелял в тълпата или се е целил точно в мен. Не мога да си представя профила му - млад ли е, улегнал ли е, пенсионер ли е. Но явно е много отчаян от живота, за да прави такива глупости. Не искам да говоря тежки думи. Аз вече си излях гнева. Доста тежки думи изрекох към Перник. Не към всички жители, защото не трябва всички хора да се категоризират като лоши заради някои", завърши първият прострелян български запалянко.