Нил от Перник и цветето

\"Нил и цветето\" е един невероятен детски разказ, който обаче съвсем не е само за деца. Истината е, че този текст на покойната забележителна писателка и поетеса Севда Севан*, си струва да бъде прочетен от всеки един от нас. За да бъдем малко по-добри хора, за да обичаме повече ближния си, нашата общност, нашия град и държава, нашия живот и самите себе си. Не ВЪПРЕКИ, а заради проблемите си. Защото това са нашите проблеми, и нас трябва да ни е грижа за тях.
 
Никое зло не е извечно, то е там, където доброто е отстъпило мястото си. Хората не са лоши по природа, те са такива, защото в проблемите си са забравили да бъдат добри.
 
Добавих към оригиналното заглавие на разказа - \"Нил и цветето\" добавката - (от Перник), сами ще разберете защо. Но всеки може да открие в текста себе си и собствения си град, собствената си държава. Нека обичаме повече това, което е около нас. Тази обич със сигурност няма да ни направи по-лоши хора, но със сигурност ще направи обстановката по-добра!
 
---------------------------
 
\"Живеело в един град едно грозничко човече. И всичко около него било грозно. Къщите били сиви и порутени. Новите, които строели, приличали на груби каменни блокове - еднообразни и мрачни. Улиците били скучни. Денем по тях се тълпели хора, некрасиви и зли, защото нямало нищо хубаво, което да ги прави по-добри. Нощем, когато настъпвал мракът, градът ставал още по-тъжен. Често ръмял дъжд и прозорците на къщите се насълзявали. А градините били толкова нарядко и така проскубани, че по-добре да ги нямало. И птиците бягали от неприветния град. Нито гълъби, нито врабци прекосявали небето му. Страхували се от жиците, които премрежвали въздуха като гигантска решетка.
 
Грозното човече живеело в този град, откак се помни. То се казвало Нил и имало огромен крив нос. Устата му приличала на дървена кутия, а ръцете и ходилата му били големи като лопатата на хлебаря или, ако щете, като тази на въглищаря. Тумбачето му пък било издуто като ковашки мях, а цялото то било мъничко, мъничко, малко по-мъничко от магаренце. Косата му приличала на бодлив храст и то никога не я решело, защото нямало настроение за това. Нил имал две очи, съвсем различни на цвят. Ако едното било жълто, да речем - дясното, то другото - лявото пък - било черно. И така, грозното човече Нил било съвсем тъжно и нямало никаква причина някой ден да се развесели. По цял ден прекарвало между огризките на бунището, където събирало разни неща - копче, камъче, гвоздейче, ластик или парче кожа от стара, мухлясала обувка и какви ли не още безполезни предмети, които Нил се мъчел да подрежда тайно от другите деца по свой начин, който му изглеждал красив.
 
Когато се срещал с хората, той влизал в свада с тях, наричал ги глупаци, а те го плюели, също го назовавали с обидни думи и доволни, се отдалечавали, замеряйки го с камъни.
 
Веднъж Нил намерил на бунището едно смешно мъничко зрънце, по-мъничко от най-малкото нокътче на най-малкото му пръстче. Нил дълго се смял на зрънцето. Никога дотогава не бил виждал нещо толкова безполезно като това зрънце. \"За какво ли може да послужи?\" - учудвал се той и, като не знаел какво да го прави, решил да го скрие за по-добри времена. Заровил го в земята близо до мястото, където го открил. И за да не се загуби, захлупил го с тежък камък, който изровил от кокошарника на най-злите съседи.
 
Скоро дошла зимата. Навалял сняг и покрил всичко. Нил съвсем забравил за безполезното зрънце и камъка върху него. Само нощем, когато заспивал, сънувал, че се смее дълго, дълго и от това му ставало хубаво. На сутринта, като се събудел и се мъчел да си припомни съня, все не му се удавало и той оставал унил през целия ден.
 
Неусетно за всички, които живеели в грозния град, дошла пролетта... Но тя не била празник, както навсякъде по света. Нямало птици, да й се радват. Нямало градини, да я окичват. Слънцето било оскъдно, едва се промушвало покрай комините и лъчите му се изпочупвали, докато стигнат земята. Само бездомните котки и кучета усещали странния аромат, който извирал от дълбините й.
 
Един ден вниманието на Нил било привлечено от безсмислената игра на едно точно такова омагьосано от пролетта куче. То подскачало около камъка близо до бунището, ровело с крак, скимтяло глупаво и невъздържано и Нил се разсърдил. Той го сритал с голямата си обувка, развикал се срещу него, но кучето упорствало. Нил се приближил до камъка и тогава видял... Изпод едрото му ъглесто рамо се подавала тънка зелена ръчица... Ако можехме да го видим! Той гледал отначало уплашен, объркан, удивен. Като насън протегнал ръце, прегърнал камъка и напънал всичката си неупотребявана по-рано сила. Повдигнал камъка. И тогава...
 
Е, кажете, какво можел да направи тогава?
 
Стоял на колене, а пред него изгрял цвят. Истински пролетен цвят. Нил го погалил, защото какво друго да направи, нали? А пръстите му били нежни и топли. И красиви били... Да. Ръцете на Нил били чисти и красиви. И устните, и бузите му били розови. Сърцето под гърдите му зазвънтяло. Ходилата му се смалили и той запристъпвал на пръсти край цветето - внимателно, да не би да нарани нежната му чашка. А когато се навел отново и го помирисал, нослето му вече било мъничко и извито като запетайчица...
 
Ах, това Нил ли е?
 
Само очите му са същите. Цветни. Разноцветни. Едното зелено като листенце, а другото - червено като черешка.
 
И изчезнали всички грозни думи от устата на Нил. Той затананикал песничка, откъде я знаел, сам недоумявал. Нил пеел така високо, че майка му го чула. Излязла разтревожена, да го потърси. Като видяла цветето, и тя запяла. Прибрала разчорлената си коса, запасала шарена престилка, към която от години не посягала. Седнала пред стария тъкачен стан, останал й от моминството. Пръстите й чевръсто засновали. И станът запял. Изтъкала черга, а върху нея нацъфтели не едно, а десетки пролетни цветя...
 
Чули песента на стана съседите и дошли да се присмеят на побърканата си съседка. А като видели шарената черга, забравили всичките си свади. Поздравили приятелски. Жените омесили погача, а върху нея най-близката от съседките направила цвете, същото като онова, Ниловото. Зачервила се в пещта погачата и цветето й цъфнало още по-хубаво. Пили и вино за здраве. След туй мъжете се разгорещили и побързали да изковат ракли за чергата. Надпреварвали се чия ракла да има повече цветя. Един от тях се сетил, че всяко цвете, за да живее, има нужда от слънце. И започнал да вае слънце върху тавана. И други мъже хванали длетата. И къщите им грейнали... Димът от комините се запромушвал боязливо между слънчевите лъчи и те вече не рухвали по покривите. Лягали кротко върху земята и я веселели. Улиците се изпъстрили с хора, чиито дрехи не били сиви и скучни. Витрините били подредени изящно. Вечер, когато настъпвал мракът, небето се озарявало от букети разноцветни светлини. По ъглите на къщите висели гроздове от лампи. Било по-хубаво от ден. Нямало вече и бунища. Хората станали добри, птиците ги будели сутрин. Дървета, треви и храсти освежавали въздуха. А децата... Децата били най-хубавото нещо на този град!
 
Ако обичате да пътувате и някой ден пристигнете в град - мрачен и грозен като града на Нил, не се натъжавайте. И не бързайте да го напуснете. Навсякъде може да се намери семенце от едно хубаво цвете.
 
Посейте го и от него ще поникне Красотата и Доброто.\"
...................................
 
* Севда Севан е родена на 06.11.1945 г. в гр. Нова Загора. Родителите й сe преселват от Турция след геноцида на арменците през 1915 г. Завършва българска филология в СУ \"Св. Климент Охридски\". Работи като дипломат. От 1994 г. ръководи първото посолство на Република Армения в България. През 2003 г. за тази й дейност й е връчен орден \"Стара планина\" - първа степен. Севда Севан е автор на стихосбирката \"Камък върху камък\", книгата с пътеписи \"Това е мой дълг\" и романа-трилогия: \"Родосто, Родосто\" (1982), \"Някъде на Балканите\" (1987) и \"Дер Зор\" (1993), посветен на съдбата на арменските преселници в края на 19-и и началото на 20-и век, а \"Приказки за Нил, Паган и Бияйна\" получава специалната награда за 2005 г. за оформление и полиграфическо изпълнение на Асоциация \"Българска книга\", както и Националната награда \"Константин Константинов\" за 2006 г. С \"Приказки за Нил, Паган и Бияйна\" Севда Севан печели и Националната награда за детска литература \"Петя Караколева\" за 2006 г. Умира на 16.05.2009 г.