Годишните времена на Богдана Сергинова

Погледът  на Димитър Манолов - Джими към новата книга на Богдана Сергинова \"Знаци по пътя\"
Някога Кришнамурти е казал, че истината е земя без пътища. Същото важи за поезията, начечена „хайку\"; дошла сякаш в просъница с едва доловимия повей на вятърничевия ум - тогава, когато законите на академичното писане благоразумно мълчат. Всеки стих е отронил се лист в онези потайни градини на чувствата, където разумът стъпва на пръсти. Пясъчните замъци на рационалното мислене, тук са само условни декоративни елементи на чудото да видиш света с очи на начинаещ, освободен от обичайните предразсъдаци на опита. Знаци по пътя имаше -но ние не успяхмеда ги разгадаем!Дали тези емблематични редове не крият тайната, чийто отговор е в полза на интуитивното прозрение на търсещия красиви мигове?Книгата на Богдана Сергинова е лиричен, магичен ритуал, в който детето в нея, преоткривайки загъдъчните символи потъва в пантеизма и доброто начало. Тя играе с нещата от живота, подрежда ги по неповторим свой начин и в магията на това подреждане участваме и ние с невинната съпричастност на свидетели на сътворението, наречено „Хайку\" Затаили дъх поглеждаме нататък където в стиховете:Панделки пъстри върза на клоните,шарени черги по земята постлаесента ... Хайку е необичайната форма на поетичното изкуство да спреш света, елегантен начин да изразиш себе си, скрит зад пределната простота и лаконичност, които всъщност създават дълбоката красота на мига. То е спонтанна усмивка към другите в огледалото на моменталното настроение, мимолетната сянка на облака и пърхането на невидими криле сред ронещият се прашец на цветята. Ароматът му е дастъпен за посветени, чувствителни към необикновените състояния на сънища през отворени очи, хора чиито сетива умеят да проникват в онези светове, където времето и пространството нямат значение. Хванала ръката ни , Богдана Сергинова ни води като малко дете към градината на вълшебните тайнства. В „Знаци по пътя\" тя споделя с нас своите цветни богатства, светли съмнения, въздишките на пеперудените криле по срамежливия цвят на разцъфналата вишна. Нежна като ефирно докосване, като милувка на клепачи в тишината преди разсъмване, нейната поезия напомня дъгата след прихлупените небеса на намръщения делник:Вишнев цвят падав сънищата на децата.Какво ли сънуват старците?Тази поетична дилема в миговете на нетърпеливият размисъл се промъква безпокойството от бързия бяг на времето и простичката равносметка. Не съм си отговорилана много въпроси - а времето изтече...
***
Звездна вечер, теменужена,а аз тръгвам - по отминалия ден.
Нежна вечерна тъга е полегнала в косите на Богдана. Споменът по тихите радости на отминалия ден я кара да си зададе въпроса: От какво е изтъкана тишината? От нежни звуци - отговаря поетесата, но никой не ги чува...Богдана Сергинова е неспокоен творец, който се вслушва в трескавия пулс на съвремието. В поезията й проличава гражданското чувство на човек, осъзнал силата на думите:Думите не са оръжие,ала могат да убивати да спасяват...
***
От изписани листи птици направихи хвърчилаэ- полетяха моите думи...Наред с творци като Едвин Сугарев, Иван Методиев и др. Богдана Сергинова има своето почетно място на пионер сред авторите, приели предизвикателството да творят в този жанр, далеко от словесната витиеватост на литературните салони - там където поетичната истина се ражда в предчувствието за преоткриване на собственото битие. Носталгията по детството така характерна за чувствителните души не е отминала и нея:Край старата дядова къщападнал върбовият плет - дядо все го потягаше, а сега ... Магията на задъханото лято се завръща в жарките й спомени:Помня топлото лято на детството.Конете на хармана тичат в кръги тъпчат житото, тъпчат житото.
***
Гмурна се лятотоголо в реката -момиче слънчево сякаш.
***
Ще прегърна лятото,заедно със щурцитеи с нашите китари.
А ние ще продължим по стъпките на босоногото момиче към следващия сезон като в крещящо цветната дреха на есента пристъпя с нозете на дрипава циганка...
Листата вече пожълтяхаесента от жегата задрямаиска да забави листопадите.
***
Оцвети се езеротов ярките цветовена есенните листа.
***
Вятър западен задуха,помете падналите листи,а те зашушукаха тъжно, тъжно.
Тъгата е едно от основните емоционални състояния в книгата „Знаци по пътя\". За разлика от сякаш лекомислената радост, благодатната дълбочина на тъгата придава на житейската мъдрост философски измерения.Ако човек не е видял тъгатаникога няма да разбере щастието...Нека продължим към наредената картина на символичния цикъл на годишните времена през очите на Богдана Сергинова. С присъща женска чувствителност тя споделя своята загриженост:Задуха леден вятър, изпотроши дърветата,къде ли отидоха птиците?
***
Зима е -и спряха ручеите да шептят...
Следващото хайку е със сюрреалистична образност, рисуваща с думи демона на мрачното:
Вие злата зима,дърветата измършавели - сякаш кучета се зъбят.
Разбира се, в зависимост от зрителния ъгъл, природата се представя в различни измерения пред объркания ни ум.
Изписа зимата по стъклатачудни, красиви дантели -и бели, бели...
***
Зимата - магьосницадекора промени.Загъна всичко в бели пелени.
Стремежът към възстановяване на доброто начало, в търсене на динамичното равновесие, е характерен похват в творчеството на поетесата. Тя сякаш иска и бърза да възстанови нарушената хармония. В естетиката на природата. Върху страниците на „Знаци по пътя\". Ето че и пролетта пристига със срамежливата усмивка на кокичето:Озарено от слънцетококичето тръгнало да надвие снеговея.
***
Цъфнаха дърветата, а зимата не бърза да си ходи.
***
Бели цветове в дивите череши,долетяха и пчели...Красиво е, нали?
След като направихме това кратко пътешествие сред картините на годишните времена, нека отправим поглед отново към чудото на творческия процес. Значението на библейския израз „Неведоми са пътищата Божии\" тук придобива автентичност от различен порядък, звучейки в светлината на поетична съзидателност, чужда на шумната показност, непозната на Богдана Сергинова.Като натежал от сладост плод, който сам се откъсва в ръцете й, нейният стих се търкулва от мълчанието, в което се е затворила. В тази тишина на думата хайку напомня подухването на топлия вятър и кроткия плач на лозата напролет. Трудно е да се говори за тази поезия на уловения миг, в която тайнството на съзерцанието разкрива тясната пътека към изпълненото с възторг прозрение.И ето, капката - чувство полека нараства, светът започва да се оглежда в нея, копнежът-тъга по изгубеното съвършенство ни обзема и някаква болка ... болка по недостижимото се отронва със сълзата на разплаканата лоза, политва към шепите й и то е като раждането на нов стих, като в сълзата в окото на самата поетеса, която тя не може и не иска да скрие.
От листата лозовиСе отронват капки росаСъбирам ги в шепи - същински сълзи.Поетичните сълзи не се различават от истинските, с които тя не забравя приятелите си : На РобиМинах край мястотона уличния музикант - него вече го няма, а дочувам цигулката.Тъгата се ражда отново. Може би така трябва?!Слушам цигански напеви,красиви и тъжни, тъжни -на плач ми приличат.Да като че ли тъгата е лебедовата песен на всяка поезия. Ала нека не завършим с нещо по-различно тази разходка сред страниците на книгата „Знаци по пътя\" Това е стих, посветен на човека, който споделя необикновения свят на Богдана.На КирилКогато сутрин затварямвратата след теб - вече ми ипсваш.
Изключително трудно е да се обясни нещо тъй изплъзващо се като мъжкото присъствие. Същото важи и за писането, четенето и говоренето за хайку. Вероятно това се дължи на присъщия му вкус на изворна вода, която се изплъзва между пръстите ни. Има един типичен израз, с който японската традиция изразява принципа за недоизказаност, правейки ни съпричастни със замисъла на твореца в повика му към съпреживяване. Кой е той? - „От моето към твоето сърце. Без думи.\"