Онемяло време

Как странно е устроен човек... Дадените обещания бледнеят и глупавата мисъл, че времето ни принадлежи, че все ще успеем някакси да наваксаме пропуснатото, неусетно отнема от волята ни. А волята е онази странна, инатяща се сила, която ни захранва с ярост да противостоим. Да противостоим, гризейки с натрошени зъби окървавените си устни. Да противостоим, гърчейки се в болка от ударите на палача. Да противостоим, опрели гръб о влажния каменен ъгъл, невярващо, безсмислено и залудо питайки с очи "Защо?". Мнозина устояха - ей тъй на инат, по български и не защото бяха родени герои... А защото бяха родени хора...

Съдбата ме докосна с г-жа Бонка Денчева във финалния отрязък на живота й наречен борба. Обещах й да опиша това, което баба ми се осмели да разкаже на баща ми и това, което той предаде на мен. И защото дадените приживе обети натежават стократно при спомена за тези, които почиват в мир, започвам своя разказ...

Какво остава след човек? Надгробен камък над купчинка почернели кости? Не винаги. Джобен часовник, с напукан от годините порцеланов циферблат? Не винаги. Ябълка, посадена в ъгъла на двора? Може би, но и тя позасъхна. Остават спомени - размити, друг път ясни. И една пожълтяла снимка...

Понякога се разхождам в съня си. Град Перник - родния ми град. Градинката до болницата - едно дърво, полегнало на криво. Паметника на Кракра. Бившият партиен дом. Сгушената пред него църквичка "Свети Йоан Рилски". Минната дирекция с часовника. Не бие... Заглъхнал... Мъгла от безмълвност... Защоооо? Крещя на сън. Скачам плувнал в пот. Ами онемялото време. Какво стана с него? Кой ще го намери? Ето го и него - ведър, усмихнат, уверен. Часовникаря! Той ще го оправи. Ако бе сред живите... Избърсвам влагата в очите. Поглеждам будилника на бюрото. Тика. Времето не е спряло. Успокоявам се. Няма път назад. Унасям се без сили, безпаметно, дълбоко...

Прадядо ми Никифор Такев Динев е роден в село Църнел (днес село Люлин), Софийска околия, на 12 февруари 1899 г. Учи за часовникар в София. Младежки копнежи, пориви - задържан е в полицията за разпространение на марксистка литература: "Човек, който не е бил социалист преди двадесетгодишната си възраст, е човек без сърце, а който е останал социалист след това, е човек без мозък." - обичал да казва началникът на царската канцелария Павел Груев.

Навярно е било така, днес... Не ми се говори за днес! След като изучава часовникарския занаят, прадядо се установява в Перник. От брака му с прабаба ми Търса през 1922 г. се раждат Милка, а няколко години по-късно и Иванка - безвреме покосена от туберколоза по време на Втората световна. Дядо Никифор отваря часовникарско ателие на мястото, където днес е сградата на бившия ДетМаг. Започва да събира различни системи механизми, някои с оригинални инженерни решения - анкър, цилиндър, хронограф, с лунен календар и т.н.

Един ден баба Милка ми го показа на снимка сред ръководителите на пернишкия занаятчийски еснаф от 30-те години на XX век - публикувана в един от ранните броеве на вестник "Демокрация". След откриването на Минната дирекция през 1932 г. възлагат на дядо Никифор поддръжката на часовника й - система Бреге, задвижван от електродвигател и сложна система за преразпределение на механичен принцип. Директно свързан с още 30 по-малки стенни часовници вътре в самата сграда. Часовниковата кула за дълги години се извисява над целия град и се превръща в един от символите му.

Горе-долу по това време прадядо оглавява в Радомирска околия най-масовата патриотична организация "Съюз българска родна защита". Често повтарял: "Родината не е достатъчно само да се обича, трябва и да се брани." Приятелството му с председателя на организацията генерал-майор Иван Шкойнов датира от по-рано. Чест гост на семейството, той се прехласва по гласа на баба Търса и моли дядо да дойдат в София, за да запишат в българското национално радио песните й.

"Съюз българска родна защита" е забранен след деветнадесетомайския преврат през 1934 в едно с другите организации и партии и постепенно замир а- остава само името и един поздрав: "За България!" и отговорът "За нея ний живеем!" От София пристигат дейци на ВМРО, които се заселват в Перник. Двете организации са преодоляли различията в името българско и в периода си съдействат активно.

Годините се нижат. Военно време, обединение, еуфория, крах, разруха. Никифор Такев е привикан да се яви за "малка справка" в милицията на 13 септември 1944г. Винаги спретнат, той се приготвил след това да отиде на работа. Дори си взима златния джобен часовник, а на ръката както обикновено носи златен пръстен - според мълвата това е достатъчна причина, за да го убият.

За да успокои семейството ни, идва един от приятелите на прадядо - комунистът Дико. Пристига със съпругата си в спретнатата ни къщурка и убедено заявява: "Няма от какво да се притеснявате. Ние хора не убиваме!"

На 15 септември баба Милка вижда прадядо за последен път. Брадясал, изтерзан, той прочита страха в очите на дъщеря си и за да й вдъхне кураж, й дава пари, за да купи детска количка за баща ми - роден на 4 януари 1944 г.

"Днес или утре най-късно ще ме пуснат. Ти ходи да я купиш, а пък аз когато се прибера, ще видя какво си избрала." Ако образът създава памет, то думите се претворяват в чувство. Особено последните...

В продължение на няколко седмици в отдушно-вентилационна шахта на най-големия български подземен рудник "Света Ана" са хвърлени полумъртви: кметът на град Перник Малин Николов, адвокатът Владо Йонов от Радомир, народният представител Максим Милев, известният лекар д-р Георги Буков, председателят на кооперация "Съгласие" Тачо Пеев, учителят Кирил Миланов, часовникарят Никифор Такев, запасният офицер Михаил Пенчев (на 28 септември обесват синовете му Стойне и Никола на балкона на къщата им), Цеко Марков, Иван Петров Кумитов и много други, всред които и членове на ВМРО. Според някои изследователи избитите без съд и присъда жители на малкия по това време град са около двеста. Отгоре, за да заглушат стенанията и молбите за вода на потрошените тела, хвърлят пясък, камъни и дървени трупи. Има идея да се пусне и една вагонетка за да ги досмаже. (Някои сведения за тези зверства намерих в "Българският Гулаг- свидетели" - изд. в."Демокрация", "Убийствено червено" - Христо Троански, "Задочни репортажи за България" - Георги Марков и "Писахме да се знае" - колектив, изд. Про&Анти)

Междувременно Червената армия е окупирала града и "експроприирала" каквото може. Не е пощадено и часовникарското ателие на дядо. Почти година по-късно все още идват хора, за да си търсят изчезналите часовници. Баба приготвила на един поднос събираната над двадесет години "колекция" на дядо Никифор и когато някой идвал, го оставяла да си избира. Часовниците свършили... На последният "ищец" предложила инструментите му... Взел ги... Други не се явили...

От съда, след много разправии, издават документ за "безследно изчезнал". В него с бездушна лаконичност е отбелязано: "... дата на предполагаемата смърт 20.IX.1944 г."

При "работи" в рудник "Света Анна" през началото на 80-те години работници се натъкват на тленните останки на избитите. Милицията пристига, събира всичко и го изгаря на близкия табан. Сега вече убийците могат да си отдъхнат... А за нас, наследниците на зверски избитите без съд и присъда, ни остава за кой ли път само болката. И буцата в гърлото... Преди няколко години угасна и баба ми. Веднъж я попитах дали е простила.

- И да искам не мога - отвърна ми тя.
- Защо? - настоях аз.
- Защото прошка се дава тогава, когато се поиска. А се иска тогава, когато осъзнатият грях те затисква... Когато ти пречи да се усмихваш на внуците си, както аз го правя...

Дължах тези редове не на прадядо ми Никифор, а на мен самия.
Ще ми се да извикам, за да ме чуе миг преди тялото му да политне в злокобната бездна: "Няма безсмислена смърт - има безсмислен живот..."

Какво остава след човек? Стар пожълтял паспорт, издаден от Пернишкото полицейско комендантсво на 7.IX.1943 год.

Ръстъ.......среденъ
Очи......сиви
Коса.....кестенява
Особ. белези.....никакви
Занятие.....часовникаръ

Владимир Васев - Монреал, Канада

Публикувано във вестник "Про&Анти", година 18, брой 36 (869),
5-11 септември 2008 г., както и във вестник "Прелом"

Ipernik изказва благодарност към  г-н Милен Радев, който публикува този вълнуващ текст в своя сайт de-zorata.de и откри подходящите илюстрации, а след това го популяризира чрез Фейсбук.