Министър Цветанов в страната на о и о-коментар на Веселина Седларска

Българският живот е рана, бинтована с думи. Думи: При социализма нямаше убийства. Думи: Вече няма отвличания, защото министър Цветанов се справи с тях.

Когато при социализма нямаше убийства, случайно не станах един от 16 трупа, натръшкани за минути. Беше 1973 г., беше Бъдни вечер, бях първокурсничка, а на следващия ден предстоеше първото контролно по журналистика. Чудехме се с един колега къде да учим през нощта за контролното. Номерът на моето поколение – момичетата водят старателно записки и после канят момчето, което харесват, да учат заедно. Той се казваше Дики и като всички момчета не си водеше записки, а чакаше момичешка покана. Та – в неговото общежитие или в моята квартира? В неговото общежитие съквартирантът му Ву беше задръстил стаята. Ву беше завършил физика, предстоеше му да се връща във Виетнам и човекът си беше накупил обичайните за виетнамците ценности  – шевна машина, колело, не помня още какво. Значи – в моята квартира.

Аз учих, Дики си подготви пищовчета, пристигнахме сутринта в университета, готови за контролното. Какво ти контролно, Софийският университет приличаше на настъпен мравуняк. Докато бяхме зубрили в моята квартира, в неговото общежитие (Първи блок в „Дървеница”) бяха застреляни 16 души. Не простреляни, застреляни. Сред тях – бременна студентка от Нова Загора. Сред тях – и Ву. Ву! Дики не искаше да повярва – в неговата стая, неговият съквартирант, чийто дядо го бил изпратил в България на сигурно място, защото загубил родителите на Ву във войната. В шока си Дики повтаряше: „Ама той си беше купил шевна машина…” В първите минути не вярвахме, но нямаше къде да проверим. Новината я нямаше и не би могло да я има в нито един вестник, в нито едно радио, нито в единствената телевизия. За публичното разстрелване на 16 души не се появи нито ред, нито дума, нито намек. Защото при социализма няма убийства.

Малко по малко сглобихме картинката. Убиецът бил ученик, син на икономически шеф със служебен пистолет. Бил гледал „Кръстникът”, преброил убийствата, 16. Тръгнал от най-горния етаж. Застрелвал когото срещне. Влязъл в стаята на Дики. Където можехме да сме и ние, но бил Ву. Стрелял, стрелял… На първия етаж студентите го хванали. Говореше се, че ако милицията се била забавила още малко, щели да му видят сметката. Говореше се, че кола на виетнамското посолство пристигнала преди българската милиция. В общежитието търкаха кървавите петна, състудентът ни Тошко се беше напъхал под леглото и никой не можа да го извади в продължение на един ден и една нощ. А ние искахме смъртна присъда. Не знаехме как да я искаме, някой предложи подписка, друг каза, че ще пита баща си какво да направим. Този негов баща все знаеше всичко, а ние все още не знаехме нищо за ДС.

Бащата казал да се успокоим, да ходим на лекции, да си учим уроците, да не разправяме много-много, те щели да се погрижат. Щели сме да научим как. Не помня колко по-късно научихме. Убиецът бил шизофреник, можели да го пратят само в затвора в Ловеч. По пътя за Ловеч му казали да слезе от колата. Застреляли го. Официална формулировка: опит за бягство. Кръвта в стаята на Дики личеше и месеци след това, когато отидохме да му вземем целия багаж. Вече бяхме семейство. И още сме.

При социализма имаше убийства, въпреки че социализмът проповядваше, че човек за човека е брат. При Цветанов има отвличания, въпреки че Цветанов се оповести за техен прекратител и победител. Животът е по-силен и по-важен от илюзиите на министър Цветанов. Самоунизителната грешка на полицията в случая „Мирослава” бе, че обслужи фантазии, вместо да служи на реалности. В продължение на два месеца полицията бягаше от думата „отвличане” като шоп от жираф. Няма такова животно „отвличане”. Няма, защото на министъра му се иска да го е победил, прекратил, препратил в историята.

Министър Цветан Цветанов не е по-сложен от мишката в „Алиса в Страната на чудесата”, която мрази  кучета и котки и по тази причина, за да не я дразнят, останалите ги наричат „К” и „К”. Цветан Цветанов мрази „О” и „О”. Отвличане и организирана престъпност. За да не го дразнят ,  неговите подчинени не казват дори първа буква. За тях Мирослава не бе отвлечена, тя бе изчезнала. Семейството й твърдеше, че е отвлечена. Полицията, че е изчезнала. Пернишки журналисти споделиха, че им е било внушавано да не пишат за случая. Само че годината не е 1973-та. На полицията след 1989-та й се наложи да се труди малко повече от милицията преди 1989-та, за да се прави, че не се е случило нищо особено. Този труд тя влага винаги в едно и също – да очерни, да омаловажи жертвата, да хвърли съмнение, че вината тръгва от пострадалия.

Помните ли Станиела Бугова? 16-годишното момиче беше застреляно  с автомат „Калашников” при полицейска проверка на „Петолъчката” от сержант Здравко Петков през 1998 година. Прессъобщението на полицията по случая звучеше така: „Около 23 часа при проверка на автомобил със софийска регистрация серж. З.П. е прострелял по невнимание в областта на главата Ст.Б. на 16 г., тя пътувала в автомобила с още трима души, взети са кръвни проби за алкохол, образувано е дознание.” 

Какво си помислихте, когато прочетохте това прессъобщение? 16-годишно момиче от Сливен с още трима души в полунощ  в софийска кола на пътен възел „Петолъчката”, който по онова време беше отбелязван с череп в картите на немските туристи. Ами, съмнителна работа, непълнолетна жрица най-вероятно, направо си го е търсила, какво толкова…

На първата пресконференция по този повод полицията нищо „не знаеше”. Не знаеше кой е шофирал, не знаеше кои са били в колата, не знаеше защо патронът е бил в цевта на автомата, защо предпазителят е бил освободен, най-вече не знаеше къде живее жертвата. Пресконференцията беше проведена 15 часа след престъплението. На журналистите ни бяха достатъчни 15 минути, за да узнаем адреса и да отидем до дома на убитата. Където разбрахме всичко. Колата е била карана от брата на Станиела, в нея са били още  майката и братовчед й. Пътували са към  Медвен, където ги е очаквал бащата. Спрели ги полицаи за проверка. Чул се гръм и Станиела се свлякла в скута на майка си. В тъмното майката опипала лицето й, в шепата й се изсипали зъбите на момичето. Куршумът минал през лицето. В деня, в който стана ясно, че сливенската полиция е убила сливенско момиче, елитът на Сливен се събра на шумен коктейл по случай празника на града Димитровден. Шефът на полицията беше на коктейла. Помните ли Яна – наркоманка? Помните ли Елеонора, сестрите Белнейски – какво са търсили в тъмни доби? Мирослава от Перник била заминала, пиела си нейде коктейлите. Избягала била от майка си, щото майката била… За двайсет години полицията не можа да измисли нищо ново.

И ако ви се струва, че свързващото звено между всички тези случаи през годините са лъжата, имитацията, незачитането на живота, некадърността, високомерието, подмазването – прави сте. Но оше по- прави сте, ако си помислихте, че всичко това се олицетворява от оня баща, който тогава ни каза да си траем, да чакаме и да мълчим  – наставникът на живота ни и повелителят на страха. Неговата работа е да произвежда страх. Страхът е огромен пазар. На него можеш да продадеш всичко – всяка некадърност, всеки цинизъм, дори кучешки пържолки.

Веселина Седларска -  Вестник „Преса”