Лагерът Богдановдол в спомени на очевидци и потърпевши

Куциян и Богдановдол са на хвърлей място, но макар че от 30 г. живея в Перник, не се е случвало да чуя за издевателства и престъпления, пък и за самото съществуване на добиващите напоследък печална известност едноименни лагери. Почти нищо не знаеха и жителитекореняци. А опитът за повдигане на похлупака на мълчанието показа, че много от миналото е живо в спомена. Като черни буци кюмюр сега от пластовете на душите се къртят незабравени събития.

Споделеното от моите събеседници предавам с несъществено съкращение.

Григор Илиев,
първият след 9 септември 1944 г. секретар на околийския комитет на БКП в Перник, пенсионер:

В рудник Куциян е имало лагер още преди девети септември. В него тогавашните власти изпращаха наказани по закона за гражданската мобилизация, пет-шест месеца. Това бяха миньори, прогресивни хора с административни присъди за принудителна работа. Бил е и Георги Чанков, но като се разбира, че се канят да бягат, преместиха ги. В лагера имаше въоръжена охрана. Хората живееха в бараки. При стачката на пернишките миньори на 7 септември 1944 г. охраната е обезоръжена и лагерниците разбиват лагера.

Саморазправата им с полицията е предотвратена и те се присъединяват към стачниците. След 9 септември, кога точно не зная, лагерът е възстановен. Криминални и политически са работели като миньори. Сред тях е бил и художникът Егер (белогвардеец), автор на портрета на Георги Димитров в минната дирекция, същият е освободен. Околийският комитет не се е занимавал с лагера. Това си беше работа на МВР. Никой не е убит тук!

След закриването на лагера Куциян лагерниците са прехвърлени в рудник Богдановдол, дал името си и новия лагер. Сега от него не е останало нищо. Подземният рудник отдавна е изчерпан и закрит, там, където са живели лагеристите, мястото е разкопано за открит въгледобив. Всеки може да го види в изровеното и запуснато пространство срещу кв. „Бела вода", досегашния рудник „Толбухин" - в посока към Радомир. Всъщност Богдановдол е старото име на рудник „Толбухин".

Тръгнали бяхме да дирим истината (екип от в. „Дума"), без предварителни уговорки, затова и срещите ни бяха „наслука", от човек на човек, тъй, както ги предавам.
Това, че в рудник „Толбухин" попаднахме още от входа, на Найден Боянов, жител на кв. „Бела вода" и председател на рудничния профкомитет, бе чиста случайност.

Найден Боянов:

Бил съм на осем-девет години, но помня, че лагерът беше заграден с бодлива тел. Виждал съм го, като пасяхме кравите наблизко. Слушал съм от миньори, че това са били офицери и престъпници, провинени преди 9 септември. Работили са в подземен рудник. Земята тук е преровена, кости и други следи не са намерени. Началник в лагера е бил Гершанов.

По-късно, като започнах работа в рудника през 1962 г., той беше началник по социално-битовите въпроси. Знаеше се, че е работил в милицията, внушаваше респект и външно - беше едър, широкоплещест. В лагера имаше една голяма сграда, масивна, с дюшеме и циментови мазета. След закриването на лагера тя е използвана за младежко общежитие - наричаха я Палата. Когато нашите багеристи я разрушиха, нищо особено не откриха.
Баща ми е работил тук над 30 години. Нищо лошо не ми е разказвал за онези години.

Митко Захариев,
60-годишен, работник в рудник „Толбухин":

Работих тук и преди казармата от 1947 г. до 1950 г. Имаше ограда, вишка, пост. Имаше дъсчени бараки. Не можехме да влизаме там.

- Колко души бяха?

- О-хо, много хора имаше. Учени хора - инженери, лекари, писатели, даже и генерал. Не ни даваха да общуваме с тях. Но все нещо научавахме. За генерала - питали го: ти за какво си тука, а той казал, че е генерал от царската армия. Друг пък от Пловдивско казал, че имал стопанство, крави, значи е разкулачен.

Гершанов беше суров човек. Миньорите много не го обичаха, чу се приказка след години, че са го били в Перник... Поискали му огънче и... Лагерниците се движеха под строй. Бяха като нас, с работни дрехи, но по-акълии. Образовани хора. Ние ако се мъчим с един вагон за часове, те бързо му хващаха дамара. За много работи от тях чалъм вземахме. Викахме им лагеристи. Не съм видял да ги бият. Маршируват и пеят. Не са ни гледали накриво, нито пък миньорите имаха зло чувство към тях. Като ги виждахме такива унизени, викахме си - нещо са сгрешили, трябва да го изтърпят.

Йордан Тонев,
бивш механик в рудника, пенсионер:

Лагеристите спяха в дървени бараки. В „Палатата'' слушаха лекции, политинформации. Имаше един възпитател - Чолаков. За мене лично не e бил лош човек, но напише си, каквото му е дадено, и им говори.

Мъка ми е, че толкова години едно се приказваше, а друго излезе. Работеха в рудника измешани с хората. Имаше генерали, офицери, пропуснати от гребенците. Имаше и мои познати отпреди - един адютант от войниклъка ми, работникът Ласерман Асенов от завод "Струма" (тогава се казваше завод „Сталин"). С началника на охраната Кръстьо Гершанов и други от началството на лагера бяхме в една партийна организация. Какво е ставало там вътре, ние, цивилните, не знаехме, пък и нямахме право да се интересуваме. Лагеристите работеха на смени. Наднорменото им се заплащаше.

Заедно с бай Йордан потеглихме към с. Бегуновци, където живее бившият лагерник Ласерман. Спряхме пред неговата къща - лична отдалеч с изписаната на бялата й фасадна стена идилична сцена: в едър ръст жена-стопанка с погача в ръце, мъж с лопата и момченце, склонено с грижа към една крехка фиданка. Същият почерк на рисунката съзряхме и върху читалищната сграда, и тя украсена с жизнеутвърждаващи изображения.

Докато се оглеждахме за стопаните на дома, жена на средна възраст обясни, че майстор на „картините" е бай Лацо, същият Ласерман, когото търсехме. Него го нямаше, повечето време живеел в Перник, но приказливата Любка Джорина веднага „влезе" в нашата тема. И мъжът й, вече покойник, и девер й заедно с Ласерман били в лагера Богдановдол.

„Водеха ги анархисти" - каза тя и ни упъти към дома на един от живите лагерници. Докато внучетата му щъкаха из лехите на двора и надничаха любопитно в широката стая с много книги и вестници (между тях и съветският „Известия"), побелелият, но с жива и интелигентна реч домакин разказа интересни неща.

Стамен Величков:

Арестуваха ме два дни преди Петия конгрес на БКП. В края на 1948 г. всичко 25 души ни закараха с влак от София до лагера Богдановдол.
Строиха ни пред караулното. Гершанов излезе, огледа ни. Съзря познат - Трухчо Трухчев, с който са били в концлагера „Гонда вода". Ти за какво си дошъл тука, бе? Вие ме докарахте, не съм дошъл по желание...

Стигна и до мене. Ти за какво си? Сигурно съм сгазил нещо лука, казах.
- Какъв си?
- Работник.
Всъщност бях безработен. С моя зет имахме малка сапунена фабрика. Национализацията я беше хванала.

- Е, какво, по-рано или след девети живеехте по-добре - пита Гершанов.
- А, и сравнение не може да става. В това време излезе управителят на лагера Ханджийски. Гершанов ме посочи - виж какво казва тоя младеж - сега по-хубаво живеят отпреди... Отивай си в строя. С тебе ще се видим пак.

До мене беше Кирил Каранов, журналист от в. „Свободен народ"» добър приятел. Извикаха го, след 10 минути се върна захлупил лице, прегърбен. Утрепаха ме от бой, рече, защото казах, че не зная за какво съм докаран.

И Мирчо Грънчаров от Радомир се върна пребит. Всички минаха по реда си, само Трухчев и аз останахме без бой.

Млад бях - на 25 години, и силен, пратиха ме в групата на копачите, но се преместих при кукарите - закачвачи на вагони. Даваха по килограм и четвърт хляб на копачите и по килограм на другите. Това беше единственото ни благо като тежкофизически работници.

Иначе храната беше лоша. Чрез един бомбаджия в нашата смяна майка ми пращаше по нещичко отвън и така не изпаднах. Който нямаше подкрепа, беше много зле. Нямаше баня. Въшлясахме. През пролетта на 1949 г. докараха парна машина да ни обезвъшли.

Работата беше тежка, на смени. Не изкараш ли нормата, наказваха с бой и карцер, имаше и по-леки - порицание по инкята. Карцерите бяха иззидани с тухли в брега. След опит за бягство мой приятел, авиатор, престоя там доста време. И когато го върнаха, беше в синини, с отпечатъци от налчета по гърба. Виждал съм много бити, но мен не са ме били.

Винаги намирах как да избягна удара. По време на престоя ми (до края на 1949 г.) бяха убити двама лагерници. Те бяха застреляни на изхода на оджаците (вентилаторните комини) на подземната галерия при опит за бягство, за който охраната е била уведомена.

След около година свобода отново бях задържан. През 1951 г. девет месеца бях подследствен в Централния софийския затвор, след което излежах четири години присъда в Белене. А там - бой и тормоз навсякъде, храната още по-лоша. В Богдановдол поне хляб имаше.

Преживях много, но и в Белене мен лично не са ме били.

Причините за всичко това останаха някак неясни. Между другото Величков сподели, че заедно с Георги Марков и с друг съмишленик са възнамерявали да издават бюлетин „Свободна и независима България", че при едно проследяване е бил въоръжен с два пистолета и твърдо решен да ликвидира преследвачите си. Разминало се.

Последната ни среща беше с един бивш милиционер от охраната на Богдановдол.

Павел Христов,
пенсионер, гр. Темелково:

Зорлем ми облякоха униформата. През 1947 г. търсех работа. Видях обяви, че се търсят минни надзиратели и кандидатствах, без да имам представа. Извикаха ме на рудник „Куциян". От канцеларията ме упътиха в лагера.

Не бях чувал за този лагер, но като видях възрастни хора изпаднали, с военни шинели, разбрах каква е работата. Отидох при Гершанов да си искам документите, не ми ги дават. Наскоро бях приет за член на БКП. Държаха ме доста там, заплашваха ме, че няма да изляза, ако не се съглася. Бях принуден да остана.

В лагера бях до 1950 г. През това време четири пъти давах докладни да ме освободят, докато накрая това стана с разрешение на министерството. Капитан Гершанов беше против.
Не съм вдигнал ръка на човек. Аз съм работник. Като излязох от МВР, 20 години бях миньор в рудника. Вярно, лагер беше това, а не санаториум, но на мене ми беше обидно и унизително. Викаха ни джандари. Лагерниците бяха учени хора, а аз с прогимназия. Имаше и от мен по-неуки. Някои се престараваха и това ми тежеше. Затова напуснах.

Мария Тодорова  (Препечатано от в. „Димитровско знаме") - decommunization.org/Testimonies/Bogdanovdol.htm

Първите лагери (като лагера край Свети Врач, днес Сандански, и при река Джерман край Дупница) са създадени още преди да има законова уредба. През декември 1944 министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа са 37 347 души, много от тях - близки на обвиняемите от Народния съд.

През 1945-1949 г. лагерите за принудителна работа са близо до строежи на язовири, каменовъглени мини или земеделски райони. Сред най-известните са лагерите Богданов дол, Росица, Куциян, Бобовдол, Николаево, Поручик Чунчево, Босна (за жени), Ножарево, Чернево. В тях са въдворявани привърженици на разтурените опозиционни партии, от които най-много са земеделците-николапетковисти, царски офицери, селяни, които се противопоставят на влизането в ТКЗС, мюсюлмани от граничните райони, дейци на ВМРО (в т.ч. Димитър Талев). През 1945 в Зелендол, Благоевградско, съществува лагер с лек режим, в който са въдворени неколкостотин жени, деца и възрастни мъже от смесени бракове с германци, австрийци и унгарци. В този период през лагерите минават около 500 000 души.

Снимки