Калин Терзийски: Лудите не са счупени

Калин Терзийски е писател, поет, сценарист, лекар и най-вече - човек, който се стреми към пълната свобода в живота си  в откровено интервю за Actualno.com.

Написал е книгите “Сол” (стихове) ,“Тринайсет парчета от счупеното време” (разкази), “Сурови мисли със странен сос”, „Нови стихове съвсем в началото“, „Любовта на 35-годишната жена“ а романът му “Алкохол” бе сред най-интересните литературни събития на 2010-а. 2011 г. беше изключително силна за него – той издаде романа "Лудост", спечели Европейска литературна награда за нови или утвърждаващи се автори за сборника "Има ли кой да ви обича?", а в началото на този месец излезе и новата му стихосбирка "За ползата от позите".

 -Кога започна да пишеш?

- Всъщност започнах да пиша доста интензивно още на 17 години, но не за да се включа в общото русло на пишещите. Винаги са ме отвращавали онези, които се движат по конформистки мотиви, вливащи се в някакво русло, движещите се по течението. Дразнеха ме ужасно много.

Аз правех анти-поезия, която често нямаше и думи, а бяха някакви звукови форми. Наричахме я психосемантична поезия. Ние бяхме група от момчета от Националната математическа гимназия, които определено мразехме литературата – цялата социалистическа сган от поети, лирици и не знам си какви…

Като чуехме „лилави” залези заедно с някакви такива глупости, блудкаво лирични, започвахме да пишем едни стихотворения, които наподобяваха на стихотворенията на Алиса в страната на чудесата. Ние бяхме математици, химици, физици, бяхме наблъскани с ужасно много знания за природните и точните науки, че се дразнехме от всякакви лигава лиричности.

Всички написахме драстични неща на матурата по литература. Падна се творбата „Под игото”, която мразехме безпрекословно.

- Е, защо?

- Защо ли? Иван Вазов не е виновен. Сам по себе си той е бил много талантлив писател, но за жалост – много държавен. А социалистическата власт го беше направила още по-държавен. Образът, името му, бяха нещо като надзирател в „литературен концлагер”. И-В-А-Н   В-А-З-О-В.

На фона на нашите гневни нападки, един приятел беше написал на матурата анализ на любимата си страница от „Под игото”. Той беше направил 20 страници математически анализ защо 137 страница му е любима.

- Това е доста идейно... А ти какво написа?

- Аз написах тривиалните неща. Никога не съм бил кой знае колко оригинален. Споделих, че възприемам Вазов като един тежък, казионен, тривиален драскач, какъвто всъщност не е. Той е страшно вдъхновен човек, но самата идея, че е в конюнктурата, че е толкова с властта, ме дразнеше страшно много. Някой ще каже, че той не е бил с властта – не, той беше с Всички власти – просто казионен писател - най-вече с тоя наивен и фалшив патриотизъм. Когато си патриот, властта те харесва – винаги. Безкритичен патриотизъм, като при старческа деменция. Да злословиш срещу един патриарх е най-сладкото нещо за един авангардист, какъвто съм бил без да знам.

- След анти-поезията какво се случи?

- След това спрях да пиша. Влязох в казарамта. Всъщност винаги съм  имал мечта да стана художник, която е смешна. В крайна сметка бях приет „медицина” и започнах да уча. После всичко изтече. Единственото ми изкуство остана психиатрията. След първи курс започнах да ходя на кръжок, представяйки си, че един ден ще стана психиатър. Човек трябва да си въобрази нещо, да му повярва и лека-полека, с детски фантазии, да се превърне цялото това нещо в една много сериозна постройка. Която е също толкова смешна, но...

Възрастните хора не изглеждат смешни, изглеждат просто хора гротески, приемат се насериозно, но всичко е започнало от смешни детски фантазии. Смешни детски фантазии, облечени с тежка, дебелашка възрастна сериозност.

- Тоест стана лекар, вместо художник?

Да, така вместо художник, станах лекар. На 25-годишна възраст обаче трябваше да си намеря работа и работех като медицинска сестра, първо на едно, след това на две места.

Не бях завършил още, защото бях женен и точно тогава очаквах дете. Трябваше ми по-сериозна работа, а пък и ако можеше и да е някак си по-артистична, по-приятна от това да правя инжекции в Ракова болница.

Така станах сценарист на едно от първите предавания след Ку-ку, мисля, че първото след Ку-ку и успоредно с него. То се казваше „Квартал”. От него тръгнаха такива майстори като Филип Аврамов, като Деяна Добрева, Здравко Методиев...  Продуцент и създател на предаването беше Марто Карбовки, с когото сме приятели от 21-годишни. Той създаде идеята, аз я промених доста много. Пишех някакви мои, крайно абсурдни смешки и предаването беше много странно, но на мен ми харесваше в някои моменти...

- Само в някои?

- Ами, да, защото все пак телевизионното предаване изисква и истинско умение. Идиотизмът трябва да го има, обаче трябва да има и една хубава рамка. Не знам дали си забелязала (не съм), но най-авангардните и потресаващи неща в изобразителното изкуство изглеждат много добре с масивна, хубава рамка. Ако има такава, даже прегазена котка изглежда добре.

За съжаление, ние не бяхме професионалисти, липсваше ни именно рамката. Бяхме хлапета. Снимахме каквото ни падне и се учихме на място. Така започнах да пиша какви ли не неща, но най-вече – кратки приказки, притчи.

Тогава или малко преди това излязоха първите книги на Людмил Станев. Той всъщност не пише толкова странно, а по един почти традиционален начин, но много абсурден, много весел и остроумен – който начин го е нямало в България. През 91 година в списание „Съвременник’ излязоха няколко разказа на Данаил Хармс”, част от една книжка. Бях ужасно възхитен, казах си: „Аз искам да стана писател”. Всъщност за първи път, когато прочетох Данаил Хармс, си казах това. Може би съм бил на 20.

"Алкохол" е плод на съавторство с Деяна Драгоева - новата сестра на Калин, която е чакал 38 години.Людмил Станев беше много добър майстор и си е и ние сме добри приятели. Станахме такива чак когато излезе „Алкохол”. Неговият абсурдизъм беше леко шеговит и не стигаше до истински абсурд. Просто закачливи, малко по-странни от нормалния хумор смешки, при които баналният смях е поизместен от абсурдите...

- И това ти харесваше?

- Да, аз исках да пиша тотално абсурдни неща, които да стигат до а-граматизъм. Беше ми писнало просто от баналност, от тривиалност. След Данаил Хармс намерих купища такива първоизточници на моя хумор, защото всеки човек изгражда своето мислене и хумора си в частност от много хубави книги, които събира и подрежда в мозайка и се получава нещо. Тери Прачет между другото също ми харесва...

- Разви ли фантазията ти?

- Това не е фантастика, а е една алегорична, дори политическа, не сатира, а ирония. Която е много приятна, много мъдра на моменти, много чевръста и ловка. Винаги съм я харесвал, намирам огромно остроумие вътре, което надминава всички очаквания. Него съм го виждал в един пич, с когото, за съжаление, не можах да се запозная. Той се казва Андрей Паунов и пише едни стихотворения, които ми отнесоха главата на 25 години.

Например, „Ода за космическия мюфтия” ... Защото, когато правиш хумор, трябва да си небрежен. Да не се хващаш за дреболии.

Благодарение на гореспоменатите и като сценарист, започнах да пиша едни доста странни неща – започнах да ги съзадавам като пародии на приказки, във вид на притчи. Например, в сп. „Сакс” (което вече не е на пазара) направих една поредица „Градски легенди”.

- Та... пишеше...

- Та... пишех, някъде около три години. Тогава работех като психиатър в Курило,  като сценарист на Каналето, поработих за кратко време и при Жени Калканджиева в едно предаване за стил.

Много смешно беше, че точно в годината, в която започнах да работя във „Визаж”, ми счупиха челюстта в някакво много идиотско сбиване.

На Нова година бяхме в ресторант със семейството ми, стана някаква кавга, изгонихме едни мутри от ресторанта. Те обаче се върнаха към един през нощта и направиха меле. 20 човека бяха в "Пирогов", а аз – с разбита на парчета челюст. Една седмица по-късно отивам в окаяно състояние на работа във Визаж, не мога да говоря, а те ме питат защо. И аз: „Ще им... на мутрите”, а те се смеят! Беше много забавно.

В същото време трупах все повече горчивина от това, че не върша нищо полезно като психиатър. Усещах, че в България дори да си страшно амбициозен, може би трябва и да си страшно последователен и пак никак не ти е гарантирано, че ще постигнеш нещо. Аз обаче не бях последователен, бях амбициозен, но крайно разпилян и ми липсваше подкрепа.В психиатрията аз работех за престиж, издържах се като сценарист. Не виждах грамадни перспективи пред себе си. Можех да стана среден лекар и да си пиша по някакви предавания. През цялото време се чувствах виновен, че не давам достатъчно. Но пак бях... приповдигнат идиот.

- Какво стана с приповдигнатия идиот?

Един ден обаче ми писна. Тогава се влюбих в Иванка, която описвам в „Алкохол”. А бях женен и това беше ужасно някак си... Човек да се сблъска с любов, която да не може да преодолее. Животът стана съвсем непоносим – семейните проблеми, работата... и реших поне веднъж да действам като мъж, вместо да се влача и да се разболявам физически.

- И така до... Алкохол?

Станах човек, който живее с рогата напред, отказах се да ходя в психиатрията в Курило. Просто не отидох. И така през май 2000 г. станах човек, който се занимава с писане.

Тогава ми бе предложено да стана сценарист на радио предаване заедно с няколко човека от екипа на Слави Трифонов. Евтим Милошев, Любо Нейков, Стефан Рядков – благодарение на Стефан, ние – четирима сценаристи живяхме без пари близо две години. Беше много приятно предложение, но скоро всички нови мечти рухнаха. Оказа се, че като сценарист те лъжат, докато не пукнеш. Пет години ни правеха на майнуни, можехме да се върнем да работим като лекари, но когато вече си затворил една врата, по-добре да не се връщаш. Точно 10 години ние се борим да живеем като сценаристи.

Но на мене животът ми „трудна”. Потресаващо все по-зле. Нямах работа, държавата и светът вече въобще не ме искаше. Психиатрията ме буташе в някакви мизерни коловози.

Като станах сценарист стана още по-зле. Заживях като пълен самотник, имах дни, в които имах доста работа, но нямах подкрепата на света около себе си. Открих, че човек, който се занимава с писане и все повече – с пиене, просто е нежелан и презрян. Какво работиш? Ами, аз съм писател... Е, какво работиш??

- Все пак продължи да пишеш?

Да, продължих. Даже в годините, в които съм нямал никакви пари, никаква подкрепа... Подкрепяха ме единствено родителите ми, жена ми, брат ми и Марто Карбовски. Което не са малко хора, но всеки – по-малко ме е поддържал, за да остана жив. Но аз продължавах да пиша и след няколко дни  ще издам още един сборник с разкази – „Любовта на 35-годишните жени”, които са написани в това време. Въпреки че бях почти физически мъртав, продължавах да пиша. Дам...

- Кажи ми нещо за приятелите си? Имаш ли много?

Истинските ми приятели са малко, колкото и тъжно да звучи. Много от тях са прекрасни, наистина. Хора, които най-много са разсъждавали за смисъла на живота, а това ги издига над другите. Повечето са свързани с младостта ми. Чак сега започнах да трупам нови, с 20 години по-млади. Приятелите ми от първата партида обаче бяха Емо Йотовски, Марто Карбовски, малко по-късно – Тома Марков. Сега се появиха нови – Стефан Иванов и още куп млади поети. Страшен приятел съм и  с брат ми Светльо Терзийски. Нещо като братя Славейкови сме... Само че братя Славейкови няма...

С последните създадохме Литература Диктатура – така, както съм го описал в „Алкохол”. Събирахме се отвреме-навреме, но както става обикновено, медийният живот в по-важен от реалния...

- А как се чупят хората?

Това е метафора на Марто Карбовски. Сега пиша роман, който се казва „Лудост” и  все повече по-малко мисля, че лудите хора са счупени. Просто са различни, а ние ги чупим може би като се опитваме да ги правим нормални. Все по-малко ми се струва, че лудите хора имат нужда от променяне. Все по-малко форми на лудостта ми се струват болест и повечето от тях ми се струват една доста крайна особеност, която наистина е трудно съвместима със социалния живот. Но кой е казал, че той е нормата? И че тъй трябва да се налага...

Имало е времена, в които лудите не е трябвало да бъдат изкривени наопаки, за да влязат в нормите на социалния живот. Те са били свещено луди, които се движат по ръба на обществото.

- Какво разбра от пиенето на Алкохол?

Все още смятам, че единствено чрез приближаване до смъртта и чрез крайно изкривяване на гледната точка можеш да видиш наистина с непредубедено око света. Истинската, голяма свобода е на умиращия пияница. Него не може да го уплаши нищо. Ако можеше и да не пие, той щеше да е най-свободният човек на света. Защото цялата тиня на злободневното щъкане по дреболии, цялата суета, за него са толкова чужди, че той е съвършен.

Аз нямах GSM, имах компютър, но не ползвах електронната си поща. Пишех на ръка, рисувах на ръка, не бях обвързан. Не отричах комуникацията, просто не исках да й служа. Защо трябва да съм роб на всичко, което е суета?? Бях презрял суетата и щях да умра, но бях като свещено животно. Абсолютно свободен от глупостите и дреболиите.

Сега реших да постигна свободата и без алкохол. Имаш дребни, суетни проблеми, решаваш ги с алкохол, тоест – отстраняваш ги. Остава единственият ти проблем – Алкохолът. Сега обаче съм независим и от него. За съжаление, сдобих се с нови зависимости. Имам GSM, компютър, суетен съм.

- Преди не беше ли?

Бил съм, но алкохолът притъпява и това усещане. Ставаш лек, небрежен. Аз бях най-веселият и най-остроумен човек на всяка компания. Държах се като палячо – свещаният палячо, който много добре осъзнава, че през цялото време се държи абсолютно несериозно със себе си. Дипломата си за висше медицинско образование, например, подарих на един кръчмар, за да започне лекарска кариера. За да се радва... Той, естествено, ми я върна. За какво ми е тази диплома?! Човек трябва да застане малко на някой връх – ако ще да е на върха на Алкохола и да погледне с презрение всички неща. Аз ги погледнах с много презрение и за дълго. С тая прекрасна небрежност, която човек може да има само тогава.

автор: Красимира Динева

Източник: Actualno.com