За воденицата и други неща от живота

Така си спомням една воденица на село и така я нарисувах. Студена, така се казва това плъзнало по поречието на Струма родно село на майка ми. А тая воденица, която малко прилича на истинската, се наричаше Кашовата.

Имаше една друга, по-стара, изоставена на някакво отклонение от реката, а  децата , дошли при баби и дядовци на село, се плашехме с разни страховити разкази. Измислици естествено. Но това, което ще разкажа, е жива истина и може би затова се опитах да нарисувам и воденицата.

Някога баба ми Станка живеела много бедно. ( Не че после е потънала в охолство, но за времето, за което ще стане дума, за домът им важил с пълна сила приказката „С трън да се завъртиш, няма да закачиш нищо” ) Дядо ми Петър както в повечето време, се губел по гурбет – ашладисвал дървета, търсел тук там по нещо, посещавал често килиите на тогавашните зандани да си получи поредната порция бой, а на всичкото отгоре сменял собственоръчно изографисани от него картини срещу жито. Та, била баба ми сама, с пет врякащи от глад дечурлига. И не било ден или два тая отчайваща симфония. Баба ми въртяла по цял ден мотиката на имотните собственици на ниви, срещу нещо за хапване, но полученото не винаги стигало да задоволи  гладните дечурлига. Тук ще отворя една скоба за броя на въпросните деца по времето преди 9 септември 1944 г. По време на бомбардировките, в село били настанени евакуирани семейства от столицата, между които и една учителка. Като видяла жените с цяла сюрия деца около себе си, а коремите им пълни, ( бременни ) учената госпожа възкликнала по нашенски:

-Ама какво правите, бе жени? Тия мъже не ви ли пазят?

-А, пазат, пазат, ама кога им зоврат (заврат или кипнат ) л….та, па ни и поударят! – обяснили надлежно взаимоотношенията слисаните селски жени, при което даскалицата прихнала да се смее и провела първата сексуална лекция в живота на многодетните дами.

-Кога с мъжете си се пъхнете под чергите и кога им стане най-хубаво, накарайте ги да хвърлят семето вънка!

-Ама да излизат ли, бе даскалице, таман сме се загреяли под завивката, а ти – вънка!

Е, обяснила набедената сексоложка най-подробно какво да направят и новородените намалели. При този поучителен разказ, баба ми винаги завършваше мъдро „ Ако не беше даскалицата, да съм ви натръшкала десет!”

Но да продължим с разказа за воденицата. Омаломощена от вечната гладна симфония, баба изпаднала в безизходица. Турила едно въже в пазвата и се запътила към градината, която се намирала отвъд реката и воденицата. Имала ябълки, от ония, които създал дядо ми и чийто сорт е кръстен от него Студенска хубавица. Решила там да свърши с теглото. Като преминавала през реката, я срещнал собственика на воденицата, дядо Вене Кашов.

-Къде кумице , късно е! Къде по тъмно си се запътила… -  и видял, че от пазвата и виси въже. – Ти какво си решила? Петре го няма, а ти… с въже? Немой така, на кого оставяш децата?

Баба ми се разплакала, сълзите и рукнали и не повишили нивото на реката, ама както се казва, си отревала. Да обясняваш какво е глад преди 1944 г ще разберат само тези, които са били родени тогава. За нас това е малко фантастично. Че кой би ял забъркано брашно с топла вода, малко сол и да е доволен?

Поговорили си двамата на реката, дядо Вене и дал един чувал с брашно и я изпроводил по живо по здраво. Тогава баба направила това кулинарно чудо от брашно , сол и вода, децата напълнили стомасите с топлата каша и заспали.

Ей затова става дума…за нещата от живота, случили се преди години, за воденицата, за баба и децата й, за нас, които все пак, трябва да помним и това…

Латинка Минкова