Накъде върви демокрацията в България?

- Как възприехте доклада на парламентарната подкомисия за контрол на СРС във връзка с подслушването на Ваньо Танов?

- Вероятно при по-различни обстоятелства този доклад би заслужил особено внимание. Защото е безпрецедентен, суров и дори безсърдечен спрямо властта. Даже аз самият в друга ситуация бих бил доста изненадан от него. Но в сегашната политическа драма съм по-скоро склонен да гледам скептично на доклада. Макар и да поставя сравнително точна диагноза на случилото се, той не „пипа” дълбоко вътре в самата същност на нещата. Той коментира симптомите на болестта, но не и самата болест. Нещо повече – не предписва лечение, нищо че с просто око се вижда, че констатираните симптоми изискват да се направи следващата крачка, а тя е хирургическа намеса и дори химиотерапия. В този смисъл докладът за мен е удар в празното пространство. Той е внезапна проява на смелост, от която са се уплашили самите смелчаци от мнозинството. По принцип не си падам по хора, които застават пред огледалото, правят страшни физиономии, оглеждайки се в него, и така се стряскат сами от своите си физиономии, че се изпокриват под кревата и започват неудържимо да тракат със зъби от страх.

- И статията на главния прокурор Борис Велчев във в. „Труд” от миналата седмица ли е удар в празното пространство?

- Като личност главният прокурор ми е изключително симпатичен. Той беше един от тримата в президентската администрация, с които се разбирах най-добре. Но текстът, за който говорите, е откровено деклариране от негова страна за провал на цялата му досегашна дейност на този пост. Той ясно и аргументирано обяснява в какво се изразява този му абсолютен провал и ако аз бях написал с такава дълбочина подобно признание, то щеше да бъде съпроводено с оставка. Защото не си представям как без да си подам оставката, бих могъл да обясня безпомощността на ръководената от мен институция – безпомощност тя да даде ефективен принос в борбата с престъпността; безпомощност тя да извърви своята част от пътя в преодоляването на ширещия се фактически отказ от правораздаване от страна на съдебната система; безпомощност да се озапти бруталната намеса на политиците в дейността на съдебната система; безпомощност на прокуратурата да се реформира и модернизира... Мъжеството изисква да се каже ясно и смело на обществото, че създадената по тази конституция съдебна система не може да функционира, тя се превръща в раковото образувание на нашата демокрация. И да се каже още по-ясно и по-смело, че промяната е възможна само с промяна на Конституцията чрез свикване на Велико народно събрание. Подобен категоричен извод не бе направен от главния прокурор. Остана само констатацията за безсилие. Което говори за капитулация на прокуратурата. Освен това позицията на Велчев е ярко признание, че той е притискан постоянно до стената от президент, правителство, премиер, които му извиват ръцете. Това е вопъл за помощ към обществото, но без гражданско общество, каквото у нас фактически вече не съществува, този вопъл ще си остане само хленч. Което говори за деморализация в прокуратурата. И накрая, позицията на главния прокурор е, че от прокуратурата не трябва да се очаква никаква позиция. Тя се самоизключва от процеса на възстановяване на законноста и справедливостта в България. Което говори за дезертиране на Главна прокуратура.

- Тоест не мислите, че прокуратурата ще потърси наказателна отговорност от виновните във връзка със злоупотребата със СРС-тата?

- Нито ще има доказана вина, нито ще има наказани виновни. Прокуратура и съд вече 21 години изпълняват ролята на декоративни придатъци към политическите процеси. Така че е повече от ясно – и сега всичко ще остане само в полето на политиката.

- Кое в скандала със СРС-тата е най-тревожно и какви опасни последствия крият подобни скандали?

- СРС-тата и всички останали скандали, с които се хранят политиката и политиците (вкл. и представителите на размитите като съдържание опозиции – опозицията на власт и опозицията в опозиция), постепенно ескалират в перманентна политическа криза.
Най-тревожното е, че управляващите изобщо не си дават сметка колко трайни и трудно поправими щети нанасят на целия демократичен процес. Те не разбират, че като подменят нормалните демократични практики с милиционерщина и ченгесарство, всъщност спират нормалното развитие на страната ни. 21 години след 10 ноември хората в България отново започнаха да се страхуват да говорят по телефона, да разсъждават на глас и пред свидетели, да изказват несъгласие с политиката на управляващите. Кога при Виденов, Костов, Станишев го имаше този страх? А сега се възраждат старите примиренчески стереотипи: да би мирно седяло, не би чудо видяло. Преклонена главица сабя не я сече. Ти ли ще оправиш света? Налягай си парцалите и недей много да знаеш!
Колкото до опасните последствия – най-опасното е злоупотребата със СРС-та, а последствията могат да се търсят в 4 посоки.

Първо, доразбива се и без това силно ерозираният авторитет на специалните служби. Все по-очевидно е, че се завръща – в неподлежащи на контрол мащаби – намесата на тези служби в личния живот и пространство на хората, и то по изрични указания на управляващите (т.е. за политически цели). В съзнанието на обществото службите отново се превръщат във вредни за демокрацията затворени и тайни общности, занимаващи се с гадни, нечистоплътни дейности. Поради безобразно лошия им мениджмънт и грубите злоупотреби с тях, те губят своята системна, организационна функция, намират се в състояние на морален и структурен разпад и са на път да се окажат механичен сбор от хора, способни да прилагат агентурни методи и разузнавателни средства. А специалните служби са жизненоважни за националната сигурност, защото са имунната система на държавата пред лицето на сериозните предизвикателства.
В този смисъл премиерът е изправен пред ситуация, когато няма да може да разчита на службите точно тогава, когато те ще му бъдат нужни като институции, с които да осъществява ефективно противодействие на заплахите за сигурността и законността в България. Службите са уморени от непрекъснатото им използване не по предназначение, от вкарването им в игри за лична и партийна изгода. Поради това много техни служители са понижили нравствените си задръжки, способни са да отвърнат по същия перфиден начин и да предадат онези, които ги използват, да минат от другата страна на барикадата – защото барикадата не е принципна, не е между Държавата и Лошите, а между различни групи интереси, между стари партньори/приятели и нови противници/врагове.

Второ, политическата употреба на специалните служби събужда у властта стереотипи и нагласи към възраждане на политическата полиция, а подобни първични инстинкти, избият ли на повърхността, после могат да се възпроизвеждат в практиката на всяко следващо управление.

Трето, подменя се дневният ред на системата за сигурност – тя престава да се обръща с лице към реалните проблеми на гражданите, обществото и държавата, а заравя себе си в политическото, в интригите, в манипулациите, в експлоатирането на ниски и низки страсти у властимащите и дърпащото конците им олигархическо задкулисие. Нещо като: „Без ДС по ДС-арски!”. Или като: „СССР е мъртъв, да живее ССРС (Страната на Специалните разузнавателни средства)!”.
А в същото време, престъпността – битова, улична и организирана, усетила, че не е приоритет на властта, се е разпасала и върлува наред, обира апартаменти, мазета, магазинчета, коли. От времето преди Богомил Бонев не е имало толкова нагла престъпност, която директно бърка в джоба и здравето на нормалните хора.

И четвърто, България тотално се дискредитира пред ЕС. Имиджът на България не може да не помръкне, след като премиер и президент имат една-единствена обща грижа и един-единствен повод за разговор – бизнесът на Мишо Бирата.

Особено обиден е демонстрираният управленски стил на лъжене и мажене, който унижава демократичната ни култура. Не е ли лъжене и мажене всичко, което премиерът каза за записите от разговора си с ген. Танов? И нима институции, които трябва да се произнесат за автентичността на този и останалите записи, не бяха принудени също да лъжат и да мажат? Не лъжеха и не мажеха ли председателки на важни парламентарни комисии за откровеното си кадровашко лобиране из митниците?
Факт е, че с натиска да не бъде закачан Мишо Бирата премиерът бе изловен „по бели гащи”, както никога досега не е хващан никой друг премиер. Аз приемам неговото непукистко поведение впоследствие само по един начин – той е искрено убеден, че затова е премиер, та да си дрънка, каквото пожелае на всеки подчинен по телефона, да му нарежда какво да прави, кого да пипа и кого да не закача!

- Като заговорихте за реакцията на премиера Борисов, има ли разлика между нея и реакцията на вътрешния министър Цветанов, който, както вече е ясно, носи отговорност за безобразното използване на СРС-тата?

- За мен между премиера и вътрешния министър има, както казват в Одеса, две големи разлики.
Премиерът е първосигнален, прям, на моменти симпатичен в добродушната си безпросветност. Съзнава, че не е чел достатъчно навремето и че тепърва много учен и знаещ няма да стане. Реакциите му са изчистени, кристално ясни – толкова може, така разбира нещата. Щом народът го подкрепя, какво повече искате от него! Той искрено вярва в това, че народът ще го запомни с магистралите и спортните зали. В този смисъл премиерът по социалистически тича да реже ленти за всеки нов километър сравнително добре положен асфалт. И не си дава сметка, че подобно поведение, да речем, за един хърватски или словенски премиер е абсурдно, макар че там за година се правят толкова километра магистрали, колкото ГЕРБ и два мандата да има, няма да успее да прокара. Ако народът обаче разлюби Борисов и скочи срещу него, вероятно той просто ще хвърли оставката и ще се махне от управлението, огорчен и неудовлетворен.
Докато вътрешният министър Цветанов е друга „бира”. Неговият манталитет, смисловите му, езикови и жестови изразни средства изобщо не бива да бъдат подценявани. Той е като изваден от модните политически списания на 50-те години на миналия век. А през 1937 г. подобен типаж сигурно би натиквал инакомислещите в подземията и би ги обръщал в правата вяра с подходящи енкаведейски средства.
След Ленин властта не отива при очилатковците и многознайковците, при колебаещите се Бухарин, Зиновиев, Каменев, Риков и пр. Тя отива у онзи, мустакатия, който тананика нежно „Сулико”, но има хищна властова захапка, който държи апарата и е издигнал на ключови места свои хора, който знае защо му е властта и какво да прави с нея.

Убеден съм обаче, че скоро ще ни бъде изиграна трогателна сценка „На прощаване” с елементи от „Многострадална Геновева” и „Изгубена Станка”: премиерът със сълзи на очи в името на България се разделя с най-верния си човек, дясната си ръка, със своя толкова честен и почтен, но криворазбран заместник, брат и вице. У премиера има силен инстинкт на борец и хищник.

Той знае, че ако попадне в капан, ще му се наложи да си отхапе заклещената в острите шипове лапа. В случая това му е предната дясна лапа, т.е. дясната му ръка.

Дебелите книги учат, че едно управление, което се базира на харизматичен лидер, силови структури и не особено дълбок интелект във висшите етажи на властта, за да е ефективно, трябва да разполага със Стратегия за употреба на властта; с Идеология, която да споява в едно цяло властта и народа; с Интелектуален екип (съвет на старейшините, мозъчен тръст), който да компенсира острата мисловна и концептуална недостатъчност на управниците; и с Апарат, който е сплотен, стегнат, мотивиран да работи за лидера, а не за себе си на принципа „Кой що докачи!”. Нашият премиер няма налице нито едно от тези условия и затова за мен той е драматична фигура, издигнала се на неподходящо до гротескност място; фигура, над която надвисват трагични облаци.

- А какви са отношенията на драматичната фигура Бойко Борисов с „любимия” ваш герой президента Георги Първанов?

- В абсурдния театър на сенките, наречен политически живот в България, президентът и премиерът все повече се превръщат от сиамски близнаци в скачени съдове. Свидетели сме на безпринципна и безпардонна междуинституционална война помежду им. Сегашните сътрудници на президента сигурно му припяват като омайни сирени, че за да се позиционира чрез АБВ като единствена алтернатива на ГЕРБ, той трябва ежедневно да напада правителството, да го дестабилизира. Дори да се оплаква институционално от него на своите вчерашни съветници и днешни приближени, които в момента (ама какво съвпадение!) са Главен прокурор, Председател на Конституционен съд, Председател на Върховния касационен съд.

За 21 години Преход за първи път имаме толкова откровено антиправителствен президент. За съжаление трябва да констатирам, че понякога нападките на президента срещу премиера като системност и безпринципност далеч надхвърлят здравия разум и се превръщат в пряка заплаха за националната сигурност. Едно е някакъв си експерт да пише срещу премиера, друго е президентът да рути неговия авторитет! Това дискредитира страната ни по начин, по който не би трябвало да действа дори кметът на Сирищник, че даже и кметският наместник в Косача.
Но аз не искам тук да влизам в сценария на лошото и доброто ченге, на лошия сътрудник на ДС и добрия пожарникар. Премиерът и президентът в еднаква степен не проумяват, че с държавата ни се случва нещо крайно неприятно. Те трябва да оставят настрана своите любими автори Карл Май и Дан Браун и да прочетат нещо далеч по-стойностно. Бих им препоръчал Джон Стайнбек. Той има една доста поучителна за тях повест „Безпътният автобус” – символ на страната ни в момента. Защото България наистина все повече заприличва на безпътен автобус, заседнал по някой коларски път на ориентализиращата ни се действителност. Има, разбира се, и други, по-стойностни произведения на Джон Стайнбек, които мога да им препоръчам, например „Гроздовете на гнева” и „Зимата на нашето недоволство” – нека да ги четат и между редовете, ако трябва.

А ако бях в президентството, щях да напиша на президента, че в сересиадата не може да има печеливши. Но на него му е трудно да разбере това, защото в самата президентска администрация духът на ДС е жив – и това може да се види по твърде големия брой хора там с папки в някое от Главните управления на ДС.

- Премиерът и Синята коалиция впрочем обявиха, че в дъното на сценария със СРС-тата са именно ДС и президентът Първанов...

- Когато говоря за живия дух на ДС, то е, защото нагласи, стереотипи, навици, похвати, светоглед, дух, страст и сласт, присъщи за ДС, продължават да стоят неизтребими в нашия политически, икономически, социален и културен живот. Ние упорито отказваме да пречистим обществените си дробове от този спарен ДС-въздух. Не е достатъчно да махнеш 20–30 човека с досиета и да си мислиш, че си се де-ДС-ризирал. Сами виждаме, че правителството, което се изрепчи уж на ДС чрез отзоваване на посланиците, които са били обвързани с ДС, ежедневно, с милиционерско мислене и ченгесарски действия, възражда, дори узаконява духа на ДС. Като действия, като менталност това правителство направи най-много, повече от всички останали, взети заедно, за да върне подходите и практиките на ДС в нашия живот, да ни вклещи в привидно отречено мислене и в сякаш отхвърлени страхове.

Отдавна ДС не е толкова формален признак на принадлежност – чрез папка или картонче, колкото манталитет. И това правителство го доказва.

Но да се твърди, че някакви митични ДС остатъци, та дори и президентски, сега нападат правителството и го вкарват в СРС-скандали, е потресаваща измама и въпиюща лъжа. ГЕРБ сами са си виновни за тези скандали, защото превърнаха СРС-тата в основен управленски инструментариум. Вярно е, че безумната злоупотреба със записите от СРС-та, която извърши вицепремиерът и вътрешен министър Цветанов за горнооряховските лекари, може да се смята като начало на тези перманентни СРС скандали. Но за мен този случай бе само първото изтичане на гной от раната. Раната бере отдавна. ГЕРБ сами изкопаха СРС гроб другиму и сега са, аха, готови да паднат завинаги в него. Да се подслушва по принцип, по презумпция, че някой е потенциален нарушител на закона, защото не ти е симпатичен или защото е приятел на твой неприятел или неприятел на твой приятел – това са все симптоми и синдроми на социалистическо управление, приключило съществуването си в Източна Европа през 80-те години на ХХ век, и дори на комунистически режим, достигнал своя връх в СССР през 1937 г. Подобен начин на мислене е потресаващо антидемократичен!

- Накъде върви демокрацията в България?

- Назад. Категорично назад. Демократичните права и свободи се обезсмислят, изпразват се от смисъл и съдържание с милиционерски манталитет и ченгесарски практики при употребата на властта. Демокрацията се изражда във формална процедура, при която по въпроса за плурализма две мнения няма. Прави са ония, които са повече. А повече са маргиналите, аутсайдерите, мутрите, безразличните към съдбата на България, чалгаджиите, останалите без елементарни ценности, недоучените, недовъзпитаните, социопатите. Те ни натрапват домодерната си, ориенталска, сеирджийска, воайорска представа кой трябва да ни управлява и накъде трябва да върви България. Затова езикът на управляващите става хашлашко-мутренски, безпардонен и диалектен, а в администрацията нахлува арогантна посредственост, която изобщо не си задава въпроса дали има знания, капацитет и компетентност да заема съответния пост. Виждаме как един човек държи цялата власт и я употребява, като е взел на ръчно управление подчинените си министри, депутати и шефове на агенции, гледа на тях като на лостове, бутони и педали: натискаш и колко му е – да тича и да действа, че ако му свитна два! Централизирането обезличава децентрализирането, а командването заличава координирането. Институционалните процедури за взимане на решения се изместват с извънинституционални – по телефона, преди разцъкване на тенис корт, по време на бридж-белот или след квартално мачле...

- В картината, която описвате, сякаш няма опозиция?

- Лявата опозиция не ми е интересна, защото тя дори когато има мнение, не е съгласна с него. Тя е от типа опозиция, благодарение на която политическият театър имитира и симулира макар и пошла, но привидна нормалност.
По-интересна за мен е Синята коалиция. Аз с неподправено чувство за хумор наблюдавам шизофренното й състояние на хем участваща във властта със свои заместник-министри и десетки знайни и незнайни функционери в центъра и по места, хем дистанцираща се от нея. Синята коалиция участва в порочни актове, опитвайки се да симулира непорочно зачатие след тях. Тя непрекъснато нарушава Десетте Божи заповеди, а обвинява управляващите в Седемте смъртни гряха. Някой ден моите бивши приятели в Синята коалиция ще осъзнаят, че с тяхната разкрачена позиция (всъщност неприлична поза) спрямо ГЕРБ те са навредили най-много на демократична България от момента, в който Филип Димитров с фанатична страст и аскетичен патос сдаде властта.

С Николай Слатински разговаря Мария Дерменджиева - glasove.com