Скришен фолклор

СКРИШНИЯТ ФОЛКЛОР НЕ Е СРАМЕН

Проф. Димитър Овчаров

Когато преди години Флорентина Бадаланова ми предложи да участвам в подготвения от нея „Фолклорен еротикон", аз направо отказах. Малко преди това бях публикувал няколко сексуални средновековни рисунки от Преслав и се укорявах, че съм извършил нещо срамно. Но Флори беше безкрайно настойчива. Донесе ми куп литература, сред която бяха издадените в края на ХІХ век „Русские заветные сказки" на А. Н. Афанасиев, също така и френското списание Криптадия /от гръцки „потайност"/ и лека-полека ме убеди да й напиша една статия на тема „Сексуалното и сакралното в културен аспект".

По това време си спомних за моя колега от Врачанския исторически музей Николай Дойнов, който, заедно с общоприетия фолклор, събираше и разкази от „блажния" фолклор, както го наричаха някои изследователи. Забравил съм повечето от тях и в главата ми са останали такива, като този: „мъртва змия не прескачай, с дрът хуй не се закачай!" Не знам дали той успя да ги обнародва в някакво списание или фолклорен алманах.

Тогава, а и по-късно мислех, че тези народни умотворения са характерни само за Северозападна България, така добре позната ни от творчеството на Йордан Радичков. Но ето сега пред мен е сборника с еротично-сексуални „мъдрости" от Пернишко /Граово, Мраката, Знеполе и Краището/. Това ме кара да вярвам, че тази област от народното словесно творчество може и трябва да се търси, и ще се намери във всички краища на България. Защото неразделна част от бита и мисловността на всички хора или, както се изразява философа Асен Игнатов, „сексуалното и сакралното си приличат, защото са две прояви на един и същ принцип – на особения „устрем" или „порив", присъщ на живота".

Симеон Мильов не се захваща за пръв път с тази парлива тематика. Още през 1992 година той издава сборничето „Скришен фолклор", което тутакси намира своите читатели. След десет години следва второ издание, което бързо се изчерпва и не може да се намери даже у букинистите. Малко книги имат такава съдба и повечето от тях обират праха на книжарските рафтове.

На какво се дължи това?

На първо място, защото тези кратки истории са част от битието на хората, за които се смята, че не е позволено да се говори, тъй като са срамни. Но, забележете, когато някой все пак се осмели да ги продума, околните слушат с интерес, макар и да се стараят, най-често несполучливо, да прикрият своя интерес.

На второ място, имаме работа с истории, изпълнени с хумор и неподправена интрига, с неподозирана завръзка и неочаквана развръзка на действието. Никой не е в състояние да свърже тези истории с пошлата и обикновена псувня или ругатня. Да вземем например една от тях в новото издание на сборника: „Една удовица била много убава. Често одила у гората да сбира дърва. Днеска така, утре така. Видел я горскио и я аресал.

- Невесто, не сбирай дърва тука! Има голема мечка, да не стане некоя беля!

Не го послушала и продължила. Еднаж горскио земал кожух, препраил се на мечка. Удовицата пак се била навела да сбира и он я улови отзад. Уплашила се жената и едва продумала:

Яж ме, мечко! Колко по ме ядеш, толко по-убаво ми стае!"

Като препрочитам такива редове от книжката, сещам се за хумористичните рисунки на Стоян Венев. Читателите ги знаят и няма да сгрешат, ако ги възприемат за живописен отзвук на народната мъдрост.

Убеден съм, че ще има читатели, които ще смръщят вежди и укорно ще кажат: „За такива неща не трябва да се говори и пише!" Но вечерта ще измъкнат книжката изпод възглавницата и ще я четат и ще препрочитат отново и отново, защото в нея са описани частици от техния живот.

Приятно четене! 

Снимки