Спомен от детството

Обещах на Галичка да и направя албум със снимки от селото, в което лятото прекарвахме детството си. Бяхме се загубили в живота. Тя – в Русе, а аз – в Сливен. И някога  отдавна, много отдавна, за последно се видяхме на единствената родова среща на Стойковия род, който събра над 120 човека на Стойковия чукар над село Студена.

Но не за това ми е думата, защото срещата не е разказ за две-три приказки, а си е цяла пъстра и вълнуваща история. Думата е за онези чудновати и приказни дни, потънали в зеленина, топъл летен дъжд, ябълкови градини, нацъфтели поляни, чиста река с умело измайсторени витла, където се къпехме дотогава, докато кожата ни не гъбяса. Какво ли не преживявахме тогава?

Ставахме сутрин и естествено, първата работа беше да пием по едно топло мляко от кравата на баба, после да намажем по филия с каквото има и хуквахме по приключения. Обикаляме реката, кръстосвахме чукарите, опознавахме разни местности – от Последната стотинка, та до която хижа ви хрумне из Витоша. Приключенското пазаруване на хляб от фурната при язовир Студена, а той един топъл, дъхав!!! И винаги вземахме по един в повече, ей така – за из път. Излапвахме го на едри залци…А колко прекрасно беше в зеленчуковите градини край Струма? Минаваш през Кашовата воденица и си до раят, където освен всякакъв зарзават, можеш да си хруснеш някакъв плод.

Ей такива дни имахме с Галичка и Уля, наборките, веселите момичета, които местните момчурляци ухажваха геройски и бяха прещастливи, когато ги допуснехме да седят до нас в киносалона. Да бе, тогава имаше кино и салонът винаги беше пълен! Най-отпред за най-малките и така до края, където сядаха най-големите, за да могат необезпокоявано да се натискат и целуват. Помня, че понякога пускаха на балкона по-отбрани и връзкарски двойки, които явно имаха и най-напористи намерения. Е, да речем, че момата е решила да пусне и двете ръце на избраника си да опипват волно онова, което крие в пазвата. Нашето място беше около десетия ред…

Сега селото е друго. Замлъкнало някак си, като оглушало. По улиците няма хора, превръща се в курортно. Училището не ехти от гълчава, няма паралелки от набори. Нямало ги и градините. Един ден попитах братовчедите какво правят с овошките, а те се засмяха.Какви овошки, бе како, там е пустош! Мина магистрала, реката е замърсена. И не ходи, не ходи там, че ще се разплачеш. В бунище е превърнато…Тия пластмаси унищожиха всичко.

Миг ли е било детството, миг ли са били и онези лета? Наистина ли имаше упойващ мирис на трева, наистина ли имаше червени ябълки и нависели чушки на боба, бяха ли истински тиквите, зелките… Ние ли играехме на вечната игра „Тунела”, когато се събирахме цяла банда от деца, където за цвят имаше белгийчета и русначета? А понякога от автобусите за Югославия слизаха и братята сърби, та се включваха в предългия тунел. Истина ли беше и прословутото набавяне на дини от ТИР-овете? Среднощ тези автовлакове пъплеха към Гърция и момчетата използваха бавния ход, за да изтъркалят колкото могат сочни дини. Изкарвахме огромния нож на баба , а най-стария от компанията Чучи, режеше и раздаваше със заръката” Яжте, докато не почнете да се напикавате”.  Такава беше компанията – от Чучи на 33 години, до Наташка на 3 годинки. Дружно ядяхме до пръсване, а което останеше, момчетата слагаха под корените във витлото, че когато дамите отидат, да ги срещнат подобаващо. Тогава без нож, а направо праскаха динята о камъка и се почваше новото ядене…

Е, Галичка, исках да ти направя албум от селото на детството ни, а се размислих. Приплака ми се. И се сещам за думите на вуйчо Страшимир, който скърбеше за селото така „Едно време във всяка къща по десетина човека, а сега улиците пусти, няма с кого да се напсуваш…” И тай си отиде, и вуйна, и кака Рени най-рано от тях. Остана къщата пуста. Само сърнето стои, гледа от терасата. Сигурно вечер си поплаква. Пък може и през деня, няма кой да го види…

Латинка Минкова

Снимки