Разни времена, разни попове

Какво толкова се учудваме, че някои от днешните отци си падат по охолството, а трупането на имате е почитано повече от Закона Божий. Погледнато от камбанарията на проповядваното от тях, те нарушават заповедите все едно, че това е тяхна привилегия. Показват завист, чревоугодие, алчност…
Говорим си с майка ми, тази неизчерпаема на разкази жена, която вече толкова е преживяла, че няма как да не отвори страницата и за някой поп.
Тя ми каза, че не обичала поповете. От дете, уточнява времето и започва да разказва:
 -Имахме един поп в Студена, ама голям скъперник беше. Едно лято ни извика със сестра ми да му берем ябълките. Ние леки като перце, ошушкаме и последното зрънце от върха, а той стои от долу и нарежда:
-И не яжте, не яжте от ябуките, зелени са, зъбите ще си счупите, коремите ще ви заболят. Зимъска се ядат от тоя сорт. Да омекнат първо, не яжте…
Мама, която се претрепваше от работа само с едната цел да ни нахрани на ниво” да не умрем от глад”, всеки ден ни буташе в ръцете по една торбичка, белким дядо поп ни даде по някоя ябълка за отплата. Когато вечер се прибирахме с празни ръце, тя ни успокояваше, че сигурно накрая ще ни даде. Ядец, нищо не даде, алчното му попище! И толкова ламтеше, че за една ябълка едва не се претрепа. Качи се на стълба да хване един плод, тя се счупи и той увисна на клона. Поне тоя смях ни остана…
И не беше само това, продължава  спомените за онези попове мама.
-Та ти разправям, голям глад беше - ни социални помощи имаше, ни детски надбавки, нито някаква платена работа. Ей така на магия растяхме, ама и никой не си помисляше да краде от другите. Само дедо поп. Като тръгнеше по гробищата, и от всяка погача,половината  за него. Вземе ножчето, жената държи погачата, а той реже току до пръстите. Един път едва не поряза баба ми. Ако можеше,  и ръцете им щеше да отреже, само повече да вземе.
Един ден мама ме прати до баба попадия да искам една половница ( половин погача, б.а.) Цяло село знае, че мазето им е пълно с хляб. Баба попадия вика, стой чедо вънка, ще ти дам. А аз, нали съм чевръста, припнах тихо след нея и сложих крак до вратата така, че да е открехната. Онемях! Едната стена цялата с рафтове, а по тях пълно с половници. Имаше една срещу мен – хубава, бяла, пухкава… Ех, дано да я даде нея, размечтах се… А тая проклетия взе една от земята, от тия, с които хранеха животните и ми я носи. Нямали и те, обяснява попадийката…Ама как, като ги видях. Цяло село ще нахранят, а тя ми даде от най-клисавия, най-стария и негоден хляб. Ние няма какво да ядем, а те прасето и другите животни с хляб хранят!
Ей от тогава не ги обичам поповете. Лицемерни са, алчни и изобщо не гледат да помогнат на хората.
Е, не всички са такива – уточнява майка ми, но споменът за онзи поп така или иначе е в нейния живот. А той какъв е бил…
И сега ги има, само дето мераците им са други. Вместо хляб, други неща трупат, за лукс и охолство се сражават. Но, слава Богу, има и много свестни отци, за пример на всеки мирянин. На такива и шапка да свалиш, и ръка да целунеш и в Господа да повярваш, и благодат да получиш от тях. На такива само поклон и признание.
Латинка Минкова